Представяме ви една притча за истинското семейство.

Разказът описва нещо, което е на изчезване от нашето общество - а именно истинското семейство:

" – Защо плаче кучето? 
Петгодишният ми син ме пита вече за трети път тази вечер и нито един отговор не му харесва. Знам какво иска да му кажа – че кучето плаче за майка си. Само че аз упорито бягам от темата, защото съм наясно какво ще се случи: трябва да сляза в сухото корито на реката и да го спасявам. Досега сме прибрали у дома две малки котки и сме раздали още шест – всичките намерени и локализирани от моя жалостив калпазанин. Винаги така прави: отначало ме замъква само да ми ги покаже, после слизаме няколко пъти да ги нахраним, докато след третото слизане се прибираме вкъщи с поредното изоставено и пълно с бълхи коте.
Само че вече е тъмно, а коритото на реката, макар и пресушено до капка от юлските жеги, е обрасло в коприва и гъсти къпинови храсталаци, из които никак не ми се иска да се завирам. Малкият обаче не мирясва и упорито се върти в леглото си. 
– Жори, заспивай вече! Тъмно е.
– И на кучето му е тъмно – казва малкото и ме поглежда с такива огромно сини очи, че ми идва да си цапна един. 
– Кучетата спят на тъмно – опитвам се да го успокоя, но кого заблуждавам?
– А котките?
– Котките ги събираме по светло. Затваряй очички. Виж, Тошко и той спи.
Малкият се надига да види котарака, който се е опънал по гръб като шарка на килима, и казва:
– Тошко спи непременно.
– Непрестанно – поправям го аз.
Бан Тудор отваря очи и ни поглежда подозрително. После се изправя, обръща ни възмутено гръб и излиза от стаята. Прави се на обиден, но всъщност отива да се просне на теракота в банята. Горещо му е.
– Георги – обажда се от хола мъжът ми, леко поизнервен вече, – не си бебе да те приспива майка ти по цяла нощ!
– Добре – примирява се детето, но не се предава съвсем. – Разкажи ми приказка. 
Вземам една книга от рафта, лягам до малкото топло телце и започвам да чета бавно като поп на литургия:
– Имало едно време един цар и една царица.....
– Коя е тая приказка? – прекъсва ме безцеремонно моят син.
– За Спящата красавица – търпеливо отговарям.
– Не ща я! – Малката му устичка се е свила в бодлива розова пъпчица.
– Заспала е. Освен това е момичешка.
– Добре де, коя приказка искаш тогава?
– За кучета – казва малкото и пак ме поглежда изпитателно.
– Нямаме приказки за кучета – казвам аз. – Имаме само за Кума Лиса и Кумчо Вълк.
– Тогава искам за малкото лястовиче.
Аз съм твърде уморена да споря, затова се надигам тромаво и отивам да измъкна книжката от библиотеката. Докато я търся, малкият се надига и някак разсеяно се ослушва, но ушите му са като пеленгатори. Знам, че чака да чуе тревожното скимтене на кучето. И аз се ослушвам, но малкото животинче не се е обаждало от десетина минути. Само че моят син го чува, сигурна съм. Чува го с въобразието си, защото „въображение” за неговата шантава логика не означава нищо. А въобразие му звучи съвсем познато. Като безобразие, например.
– Заромоля дребен есенен дъждец....... 
Тихи стъпки се прокрадват в коридора и след миг съпругът ми влиза на пръсти в стаята. Правя му знак, че след малко идвам. Топлото телце на детето се е сгушило плътно в мен, а челото му е осеяно с фини капчици пот – сигурен знак, че е заспал дълбоко. Заравям лице в тънката пижамка и вдишвам с егоистична майчина наслада аромата на добре втасала козуначена кифличка. 
После излизам в коридора, където моят съпруг вече потропва нервно с крак. Винаги прави така, когато иска да покаже, че го карам да прави глупости. Доброзорно, както обича да казва. Само дето аз прекрасно знам, че никой не е в състояние да го накара да прави истински глупости, щом веднъж ги е набедил за такива. Затова не казвам нищо, когато ми тиква едно фенерче в ръцете и изсумтява сърдито:
– Ужасно хлапе! На кого ли се е метнало?...
И през цялото време, докато се провираме през обраслото корито на сухата река, за да търсим малкото куче, и гледам как лъчът от неговото фенерче грижливо преравя гъстите букли на къпините и тревожно се ослушва да чуе познатото скимтене, се питам на кого наистина прилича този ужасен наш син..."

Ники Комедвенска