Върховният касационен съд (ВКС) окончателно отхвърли иска на държавата срещу Симеон Сакскобургготски и сестра му Мария-Луиза за т. нар. дворец „Царска Бистрица“.

Това е първото дело, от серията заведени от държавата, по което съдът приема окончателно, че някой от спорните имоти е на наследниците на бившите царе. Досега държавата спечели делата за “Cитняĸoвo”, “Capъгьoл”, както и за бившeтo cтoпaнcтвo нa УБO ĸpaй Bpaнa, пише Lex.bg.

Делото за „Царска Бистрица“ е първото, по което ВКС реши да пита Конституционния съд (КС) какъв е ефектът от решението му, с което през 1998 г. обяви за противоконституционен Закона за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Фердинанд и Борис и на техните наследници (ЗОДСИСБЦ). А КС прие, че закони като него трябва да се считат за невалидни от приемането на новата Конституция през 1991 г.

Тезата на държавата по делото беше, че тя притежава Царска Бистрица на три основания. Първо, по силата на Закона за горите от 1897 г., като поддържа, че се ползва от въведената в него презумпция, че горите са държавни. Второто основание, което изтъкваше Министерството на регионалното развитие и благоустройството, което води делата е, че Интендантството на цивилната листа на царя ги е придобило по давност от 1900-1930 г. И последният мотив на държавата да настоява, че е собственик беше конфискационният закон от 1947 г., с който са отнети всички царски имоти. Като твърдеше, че решението на КС, с което той беше обявен за противоконституционен през 1998 г., няма нито обратна сила, нито реституционен характер.

ВКС обаче отхвърля всички тези аргументи и отправя доста критики към Софийския апелативен съд, който през 2017 г. призна имота за държавен.

Допустими ли са показания за събития отпреди 100 години

Върховните съдии Маргарита Соколова (председател на състава), Светлана Калинова (докладчик) и Гълъбина Генчева разглеждат всички документи за собственост – крепостни актове и предавателни записи, с които Фердинанд е купувал земите и горите.

И достига до извода, че в началото на 20 век те не са принадлежали на българската държава. Тя не ги придобила на и на основание на действалата тогава презумпция, че „държавни гори са ония, които не принадлежат нито на частни лица, нито на общини“. „Имотът не е посочен като държавна гора в нито едно от представените по делото писмени доказателства – стопански карти, дефинитивни стопански планове, актове по определяне предмета на горското стопанство“, пише ВКС.

Що се отнася до т. нар. дворец и построяването му върховните съдии отправят критика към САС, който не е възприел показания на свидетели, които доказват, че той е бил на Фердинанд. Трима души са преразказвали сведения, предавани в семействата им, че Фердинанд е купил земите, върху които впоследствие с лични средства, получени по наследство от майка му княгиня Клементина, е построил като свой личен имот двореца „Царска Бистрица“.

Всъщност именно това, че САС не е взел предвид тези показания, стана в основата на въпроса, с който делото беше допуснато до касация. И той беше: „Може ли съдът да основе фактическите констатации относно извършено строителство и осъществено владение на свидетелски показания, които не почиват на преките впечатления предвид отдалечения период от време, в който е извършвано строителството и е осъществявано владението или когато свидетелските показания не са преки поради отдалечеността във времето на събитията, те не следва да бъдат кредитирани и може ли въобще с непреки свидетелски показания (давани от лица, които са възприемали данните от непосредствени очевидци и съвременници на събитията) да се установява владението и периода на неговото осъществяване като елемент от придобивната давност и съответно строителството на сгради?“.

И ВКС заявява, че „когато свидетелските показания не са основани на преки и непосредствени впечатления поради отдалечеността във времето на събитията, за които се отнасят, но се основават на информация, възприета от очевидци на тези събития, тези показания следва да бъдат кредитирани. Сам по себе си фактът, че свидетелските показания не почиват на преки и непосредствени възприятия, не може да обоснове извод за тяхната недостоверност, а оттам и констатация, че твърдените от свидетелите факти не са се осъществили“.

Като в решението изрично се посочва, че релевантните за спора за „Царска Бистрица“ факти са се осъществили преди повече от 100 години и разпитът на свидетели-очевидци е практически невъзможен.

Така върховните съдии обсъждат показанията на свидетели заедно с другите доказателства по делото и достигат до извода, че земите и горите са на Фердинанд.

А по отношение на двореца заявяват: „Приложение в случая с оглед така установените факти, следва да намери разпоредбата на чл.78 ЗИСС /отм./, както е прието и в обжалваното решение, макар при различни фактически констатации за принадлежността на правото на собственост върху земята – всички постройки, които са направени отгоре или отдолу на земята, се предполага да са направени от собственика с негови средства и принадлежат нему, догдето не се докаже противното, без да се нарушават правата, които законно са придобити от трети лица“.

Тази презумпция не е опровергана по делото и затова ВКС приема, че постройките са принадлежали на Фердинанд към момента на неговата абдикация, като построени с негови средства в качеството му на собственик на земята, върху която са направени.

Интендантството и придобиването по давност

ВКС отхвърля тезата на държавата, че т. нар. Интендантство на Цивилната листа е придобило имотите по давност. От решението на съда става ясно, че Фердинанд ги е купил през 1900 г. и 1901 г. През 1930 г. обаче е съставен акт за собственост на името на интендантството.

„Обстоятелството, че за същите имоти през 1930г. е съставен н.а.№…, с който Интендантството на Цивилната листа е признато за собственик на тези имоти като придобити по давност, би могло да опровергае доказателствената стойност и значение на съставените през 1900 г. и 1901 г. крепостни актове и да легитимира Интендантството, респ. Българската държава като собственик на имотите, само ако по делото е установено, че Интендантството действително е упражнявало самостоятелна фактическа власт срещу царя и неговото семейство до абдикацията му, респ. е установило такава самостоятелна фактическа власт след абдикацията на Фердинанд I… Доказателства Интендантството на Цивилната листа да е установило самостоятелна фактическа власт върху процесния имот преди 1918г. обаче по делото не са представени, а дори да се приеме, че през 1918 г. след отпътуването на бившия цар Фердинанд от България имотът е преминал във владение на Интендантството, то до 1930г. не е изтекъл предвиденият в Закона за давността 20 годишен срок на недобросъвестно владение“, пише ВКС.

И изтъква, че по делото има данни, че всъщност фактическата власт върху имота след 1918 г. е била упражнявана от цар Борис III и членовете на неговото семейство.