Перспективата в България за все повече училищни класове без учители е застрашително реална в обозримо бъдеще. А това е ярко доказателство, че всичко, което сме правили и не правили през последните десетилетия, не само не е било правилно, но даже и пагубно.

Главоломното падане на рейтинга на учителската професия, липсата на национална образователна политика за произвеждане и запазване на учителски кадри вещаят неизбежната катастрофа на една система, която е стратегически важна за всяко цивилизовано общество. Нарастващият страх от липсата на учители вече оправдано буди тревога в обществото, в правителството, сред управляващи и управлявани. Този страх има вече своя история – не от вчера и не от година. Това е страх, който расте от една реалност, която не вещае нищо добро за бъдещето ни като народ и държава.

Налага се да се предприемат спешни, спасителни мерки.

Привличането на учители в образователната система може да се случи с правилна политика, която да мотивира желание и даде перспектива на специалистите за работа като учител. Тази политика кореспондира с няколко задължителни фактора, които са така обвързани помежду си, че един без друг я обричат на провал. Решаващият фактор е свързан с повишаване на трудовите възнаграждения на учителите, елемент, към който отскоро се наблюдава стремеж за осъществяване. Поредното увеличение на учителските заплати предстои да се случи след два месеца и най-ниското възнаграждение за педагозите ще бъде нетно от 920 лева, като за тази цел правителството „приоритетно“  е заложило в бюджета за 2019 година 330 милиона лева. Тези пари ще влязат в училищата и детските градини чрез новите разходни стандарти за образование. Средната работна заплата на учителите ще се приближи, даже ще докосне тази в страната, традиция, която в миналото не беше новина. 

Дали обаче това е достатъчно основание за учителите, които търсим и ще очакваме да влязат в системата – очевидно не!

Защото, ако беше така, нямаше да изпитваме тревога от нарастващата опасност за липса на педагогически специалисти. И тук със страшна сила застава въпросът, свързан с представата, ролята и значението на учителя: той специалист или учител е?

В последните десетилетия се изгради и негласно наложи политиката за специалиста-учител, който е отговорен за учениците, за агресията, за охраната, за тероризма, за чистотата, за лошия правопис, за видеонаблюдението, за търсенето и обхващането на ученици, за писането на доклади, за изготвянето на безброй справки, за изследването и прилагането на всякакви експерименти и методики и още куп други вменени необосновани и  ненужни задължения. 

Както и да наречем тази личност, този „свръхчовек“ – специалист или хубавата и пълна със смисъл българска дума учител, то и двамата не могат или не искат да се справят с непосилните, наложени им от обществото и институциите отговорности. Безмерната бумащина, отчети, обяснение за действия и оценяване, административна работа в рамките на многобройни часове дневно, превръщат учителя във специалист или служител и неизбежно и трагично го отдалечават от призванието УЧИТЕЛ, както и увеличават пропастта, разбиват авторитета му и човешкото общуване с неговите ученици. Ако управлението на образователните институции не се отърси от безсмислената бумащина и то скоро, в спешен порядък, със сигурност даже  и заплати над 2000 лева няма да задържат в образованието младите учители, които търсим.

Безспорно е изключително важно да имаме дипломирани учители, образовани и можещи, за да отговорят на новото време и новите предизвикателства, но, за съжаление, в България и сега има хиляди такива млади хора, които не се решават и не желаят да работят в българското училище.

Третият, но не по степен на значимост, фактор, който отблъсква от учителската професия, е трудната комуникация и липсата на регламент за работа с родители.

Наблюдава се странен феномен – нараства броят на родители, които четат „като дявола евангелието“ предоставената им в новия образователен закон роля и възможност да са активен участник в образователния процес с опити да налагат норми и правила, да се намесват в образованието, без да имат необходимия капацитет. Налице са случаи, когато родители се опитват да стават съкоординатори на управленческите и административни дейности на директорите на образователните институции, други пък създават нова българска негативна иновация: водят съдебни дела срещу педагогически методи и управленчески решения на педагогическите колективи.

Казано на разбираем език, тези родители се опитват да надградят традиционната роля на училищните настоятелства, в които, вместо да партнират, да бъдат доброволци при изпълнение на трудни задачи от образователните институции, се опитват да участват в управлението, педагогическите дейности и кадровата политика на училищата. Само с бърз поглед в образователната ни история може да видим как е отстранен този дефект – още през 1891 г. със закона Живков, поради липса на експертен капацитет на родителите им е отнето правото да назначават учители и директори.

За съжаление, обаче, днес наблюдаваме един флирт на областните управления на образованието и МОН с българските родители, флирт, който няма да направи образованието секси, но ще продължи да отблъсква все повече учители от образователните институции. От оторизираните институции и медиите хилядите жалби и сигнали от родители се преекспонират, често истината се изкривява до неузнаваемост и това допълнително поставя образователната система под натоварване и стрес.

Търсенето и задържането на учители в системата на образованието в България може да се случи на две скорости: бавна и бърза. Бавната естествено е по-трудна, дългосрочна като резултат за правителството и усилията се насочиха към „бързата писта“. Според очакванията и прогнозите на МОН, тази писта ще бълва на конвейер хиляди учители за месеци или година, но дали това няма да ни излезе твърде скъпо? Тук не става дума за пари, а за ефект.

При много важни и значими професии – напр. лекар или летец, ако станат такива по бързата писта или с купена диплома означава бърз и видим резултат и съответно би довело до корекция в политиките, то в образованието резултатите идват след достатъчно много години, за да обрекат на бавна, но сигурна духовна смърт едно цяло общество.

Ние и без това се топим енергично и сме се запътили към вечните полета като народ, нима ще допуснем да загубим и светлината в нас и напусто ще остане призивът на поета „Напред! Науката е слънце!“

Народе????