Известният ни режисьор Георги Дюлгеров определя Нешка Робева като „български феномен“. Благодарение на нея се появи и изразът – „златните момичета“, защото състезателките u винаги са били високо над конкуренцията.

Какво прави днес знаменитата треньорка, как се справя с новия правилник в гимнастиката, какво ѝ харесва в младите днес, за какво си спомня най-често – за това е разговорът на Светла Йорданова с Нешка Робева за вестник Труд.

– Госпожо Робева, над какво работите в момента и да очакваме ли от Вас нов спектакъл, след „Има такова шоу“?

– За есента мисля да подготвя спектакъл и да направим турне, а със събраните средства ще помогнем на няколко спорта и местните клубове по художествена гимнастика. Трябват ми пари и за още нещо, но ако тръгнем да го правим, ще го съобщя. Нали знаете, че на моята възраст е смешно да правя дългосрочни планове. Ако съм напълно откровена, в момента работя над градината – по-скоро уча се. Преди няколко дни колегата от баскетбола ми даде китка разсад от пипер, а след него приятели от Трудовец ни дадоха още цяла щайга.

– А художествената гимнастика продължава ли да Ви вдъхновява да творите, въпреки новия правилник, който не толерира толкова красотата в този спорт?

– Сега направих нови композиции на две деца и ми се иска да ги видя добре изиграни на състезанията – наистина, толкова много ми се иска! Изпитвам любопитство, дали при този правилник може да се създаде нещо красиво и вълнуващо.

– Нашите гимнастички често са били ощетявани от съдийките, като дори трикратната световна шампионка Мария Петрова остава пета на Олимпиадата в Атланта. Има ли някоя съдийска неправда, заради която още ви боли и коя е най-ощетяваната ви гимнастичка?

– Много бяха. Когато дотегнахме с победите си на света, той се обедини срещу нас – така става обикновено. По-тъжното е, че това обединение бе организирано и стимулирано от българи. Омразата срещу мен понякога е толкова силна, че нямат представа, че с действията си срещу Нешка Робева дават сила на противниците ни и по-късно камъните, хвърлени по мен, ще паднат върху техните глави… Няма да забравя Япония – 1999 г., месеци преди Световното първенство ми казваха, че е решено да не се разрешава на българките да влязат в осмицата за Олимпийските игри. Не вярвах. Направиха го! Бяха ни отредили деветото място. В България нищо не бе показано, а след СП, японците ни поздравяваха и казваха, че ние сме световните шампиони. Тогава всичко беше толкова грозно и необяснимо грубо. Просташко! Подадох оставка, а вестниците се пълнеха с „обяснения“, как вечно хленча, че ни режели… Впрочем, всички държави след първенството подписаха искането ни да получим правото на участия. Всички държави, разбирате ли, дори тези, които участваха в комбината срещу нас! Все едно, не ми се говори, нито искам да си припомням повече за гадостите от последното ми Световно първенство през 1999 г.

– На премиерата на филма на големия ни режисьор Георги Дюлгеров – „За Нешка Робева и нейните момичета“, вие не сте могли да удържите сълзите си. Какво ви разплака тогава и гледахте ли новия филм на Мариан Вълев – „Лошо момиче“, в който участват и Илиана Раева, и Лили Игнатова?

– Не, не съм гледала този филм. А тогава се разплаках, защото осъзнах на какво огромно напрежение се подлагаме. Като участник не го чувствах, като зрител беше страшно за гледане. Тогава съжалих Нешка Робева, мислех си – горката аз. За първи път се гледах отстрани и за първи път се самосъжалих…

– Ядосвахте ли се, когато наричаха Лили Игнатова – „сладката грешка на Нешка“, и правили ли сте и горчиви грешки?

– Не. За какво да се ядосвам, аз вечно правя една и съща грешка – допускам състезателките до себе си. Обичам ги и решавам, че те няма начин да не го почувстват. Да, ама не. И сега някои от тях, продължават да повтарят, как съм ги мразила?! В Библията пише: „По делата им ще ги познаете…“ Знаете ли каква е разликата между нас? Те не са прочели, надявам се, точно този пасаж от великата книга. Затова често чувах, как… Все едно. Често чувах и сега продължавам да чувам такива уникални глупости за това кой и как прави шампиони, как може и т.н и т.н., че се чудя да се смея ли, да плача ли… Нито едното, нито другото, просто знам и наблюдавайки развитието на нещата, установявам, как моите момичета порастват и започват да разбират някои неща. Радвам им се. Радвам се, че след като аз не съм успяла, животът ги учи…

– А има ли някоя забавна случка, свързана с битката с килограмите във вашата зала, за която си спомняте с усмивка?

– Не някоя. Много бяха. Разбира се най-забавна бях аз… Аз гладувах, а те качваха килограми, сигурно защото въздухът на „Герена“ е изключително хранителен?! Веднъж в стаята на една от гимнастичките, която се кълнеше, че нищо, ама съвсем нищо не яде, намерих буркани с „Нутела“. Толкова се ядосах, че ги разбих в стената! А тя, ревейки, повтаряше: „Ще ям, ще ям, обувките си ще ям и пак ще ям…“ Лекарят на отбора, рисуваше добре и после я нарисува като Чарли Чаплин, в известната сцена с обувките в чинията. Да, беше забавно – понякога.

– В края на май вие имахте рожден ден. Сетиха ли се за вас „златните момичета“?

– Да, наистина момичетата се сещат. Получих и много поздравления. А то вече е време да ме поздравяват – седемдесет и три си е сериозна възраст. Получих и много цветя, радвам се на всички и най-много на тези, които засадих в градината.

– Вие работите и контактувате много с млади хора. Какво ви харесва и какво не, в новото поколение у нас?

– Младостта с всичките си недостатъци ми харесва – тя е неорганизирана, буйна, неконтролируема… Младостта е, като природните бедствия – прави и пакости, но и ни напомня, че някъде сме сгрешили. Надеждите ни са в младите, въпреки че ние старите винаги ще негодуваме срещу младоците. И винаги ще ги обичаме, а те според това какво искат и търсят в живота, ще се възползват от мъдростта на стария човек и ще овладеят стихиите, или ще го подиграят, облягайки се и давайки път на естественото си невежество. Така е било откакто свят светува.

– А какво става с идеята ви за школа за талантливи деца?

– Ние я правим ежедневно. Е, не е с мащабите, които ми се иска, но за толкова ми стигат силите. Ежедневието ни мачка и може би в следващия живот?!

– Отскоро вие също имате профил във фейсбук. Какво мислите за това, че все повече хора прекарват голяма част от времето си в социалните мрежи?

– Нямам много време за фейсбук. Странно и необяснимо ми е желанието и страстта да се снимат, да се харесват и да очакват похвали? Не го разбирам. Впрочем, активното участие във фейсбук говори за едно – колко самотни, неудовлетворени и неразбрани се чувстват хората. Пишат и публикуват във фейсбук, изпращат послания в пространството, търсят сродни души… Аз по принцип съм единак и не съм пригодна към такъв тип приятелства. В същото време никак не ми се иска да накърня нечия чувствителност, а хората в по-голямата си част са добронамерени към мен. В противоречие със себе си пиша и публикувам във фейсбук, просто защото ми е по-лесно и някак си реализацията е по-бърза.

– На какво сегашните ни политици могат да се учат от Тодор Живков според Вас и никога ли не се изкушихте да поискате от него апартамент, или някакви други облаги?

– На много, ако имаха желание! Никога не съм се изкушавала да искам нещо, което не ми е било крайно необходимо. След първия си развод помолих за жилище. Предложиха ми двустаен апартамент… Отказах. Помолих за едностаен. Бях сама и това ми беше абсолютно достатъчно. Спомням си, че Тодор Живков ме погледна учудено и каза: „Бе, момиче, ти няма да бъдеш вечно сама?“ По-късно съжалявах, особено след като три години – пет човека живяхме там, като в дядовата ръкавичка…

– Откъде черпите сили да продължавате да се борите в тази родна действителност?

– Не знам, не съм се замисляла. Сигурна съм, че когато сериозно се заловим за нещо, когато се заловим с цялата си страст, желание и любов – силите се събуждат, организират се и идват. Идват, за да бъде свършена работата по най-добрия начин, така си го обяснявам. Ние сами избираме искаме ли да постигнем нещо, или не – и съответно го постигаме, или не го постигаме.

– Вие не криете разочарованието си от днешното здравеопазване. Каква е най-голямата болка и радост на Нешка Робева в момента? 

– Знаете ли, поводи за болка у нас – бол, а радости? Сигурно много хора са и радостни, и щастливи. И това е така, защото почти няма политик или „независими“ медии, които да не ни го обясняват ежедневно. Въпросът е, кой може да бъде щастлив? Кога? Как? И защо?

– Вашата отдаденост и перфекционизъм в работата могат да се сравнят с тези на Лили Иванова. Познавате ли се лично с нея? 

– Лили Иванова, за мен е пример на професионализъм и перфекционизъм. Прекланям се пред нея.

– На 11 юни в столичен клуб се състоя концерт в памет на вашия зет и баща на внучката ви Рада – музикантът Георги Матев, в който участваха негови приятели и колеги… 

– На пръв поглед, хората ще помислят, че е имало помен – не! Получи се страхотен купон, наистина Камен Воденичаров, който водеше, и който е работил в различни проекти с Жоро, поведе така спектакъла – с толкова чувство за хумор, че веднага изтри тъгата от лицата ни. На сцената се редуваха големи артисти, като започнем от бенда на Жоро, а те бяха и приятели, след това „Акага“, Мария Илиева, Васил Петров, група „Грамофон“, рокаджията Георги Мархолев… Герасим и Камен бяха душата на концерта – всичко беше направено безвъзмездно и залата беше препълнена. Няма смърт – Жоро беше с нас и пееше – от екрана и в сърцата на всички. Искам чрез вас да благодаря на всички тези хора. Два дни по-късно учениците и приятелите на Светлин Русев откриха изложба, за да потвърдят безсмъртието на учителя си. Впечатляващо е и едното, което направиха музикантите, както и това, което направиха художниците. Това, което чух, ме накара да си кажа – да, все още има истински хора. В цялата тази забрава, която ни е обхванала, и безвремието, в което живеем, има хора, които искат да запазят жива паметта за приятелите си и на учителите си!

– Някои от най-близките Ви приятели, като Светлин Русев и Маргарита Рангелова, вече не са на този свят. Останаха ли достатъчно истински хора до Вас?

– Истинските приятели никога не ни напускат. Те всички са до мен, с мен – неизменно!

– Вие сте се срещала многократно с Ванга. Коя е най-необикновената случка, на която сте присъствала в Рупите?

– Веднъж бях там с моя колежка, която имаше природена сестра, а тя не можеше да има деца. Тогава се яви покойната u майка, която чрез леля Ванга u обясни къде и при кой лекар да отиде. Беше потресаващо. Жената изпълни всичко и роди момиче! Друг път бях отишла при нея с японци и тогава се яви починалият съпруг на една от тях, а жената не беше на себе си, ние също. Била съм свидетел на контакти с близките и на други хора, но самата леля Ванга никога не тревожеше мъртвите и винаги е била против спиритическите сеанси.

– Често се сблъсквате със завист и злоба. Ванга съветвала ли ви е да носите нещо, което да Ви закриля?

– Нося си една икона на Света Петка – така ми е казала Ванга. Тя е пазителка на България.

– Кои думи на легендарната ни пророчица си припомняте най-често напоследък и на какво Ви научи общуването с нея?

– „Да се молим Бог да ни пощади. Алчността ще унищожи света.“ Припомням си и последните u думи: „Помагайте си, не се мразете, не си завиждайте, не се шпионирайте…“ Ванга ме учеше да следвам пътя си, да не хленча, да не се жалвам и да пазя вярата си. Впрочем, на 19-и юни в зала 1 на НДК ще бъде прожектиран пълнометражен филм „Ванга – човек и феномен“. Интересен е и е хубаво хората да го видят.

– Любимата Ви мисъл или цитат? 

– Според състоянието и настроението, в главата ми се въртят разни мисли. А цитати – най-често Ботев: „… но себе си, братя губя, тия глупци, като мразя…“

*Нешка Робева е родена на 26 май 1946 г. Тя е най-знаменитата треньорка по художествената гимнастика, а нейните “златни момичета” печелят 294 медала от най-големите шампионати по света. Освен като треньор, Нешка успява да препълни залите и със своите спектакли, сред които са -“Орисия”, “Арамии”, “Два свята”, “Готови Ли Сте?”, “Кармен от Факултето”, “Няма такова шоу” и “Има такова шоу”. Носител е на почти всички държавни отличия, а също и на грамота за принос към световния женски олимпийски спорт. В момента е президент на клуб по художествена гимнастика “Левски”.