В Олимпийската клетва искам само едно: спортна лоялност. Казал го е Пиер Дьо Кубертен – бащата на съвременните Олимпийски игри

Във век, като този, в който живеем, лоялността е непозната, не само в спорта – в политиката, в науката, в културата… в ежедневието, в живота….

Преди няколко дни разговарях с Игор – кореспондент на ТАСС - Русия в София. Разговорът ни беше приятелски, неофициален. Игор ме помоли да коментирам загубата на Дина от Ашрам, отговорих, че не съм гледала, но според моя колежка, Дина на това състезание се е представила по-добре от Линой и пак според нея, е заслужавала повече златото. Разговорът ни с Игор продължи, обсъждахме правилника, вратичките в него, несъответствията, огрубяването и още много причини, поради, които спортът ни губи привърженици и става все по-безинтересен…

Ако бях дала официално интервю, бих писала, съобразявайки се с политическата обстановка, просташката пропаганда срещу Русия и рефлектирането на всичко това върху спортистите… Бих се съобразила и с нивото и манталитета на феновете… Всичко останало, което е публикувано, е казано от мен... Защото така мисля и защото няма аргументи, с които да могат да ме оборят…

Пиша тези редове, не за да успокоя нечии духове или да се оправдавам, не и защото разтревожена фенка, ме молеше по телефона, да не се оставям да бъда въвлечена в някаква пропагандна война?!. Пиша, защото винаги /или почти/, съм се придържала към заветите на Кубертен, защото над всичко в спорта съм поставяла именно лоялността. Защото съм се задължавала, дори в най-тежките моменти в спортния си живот, да запазя обективност. Да надскоча огорчението, да поздравя съперника, дори когато съм била безсрамно рязана, да стисна зъби и продължа напред… Не винаги съм успявала, проявявала съм слабост и искрено съжалявам за това.

В своите човешки и политически пристрастия съм русофил, което не значи, че съм шпионин и също така не значи, че съм затворила очи и съм се превърнала в прототип на уродлив, тъп, футболен или политически, запалянко…

По състезания, много пъти сме спорили, почти сме се хващали за косите с руските колеги, но след това сме успявали да възстановим приятелството и добрия тон.

Спортът не е бойно поле и спортистите не са гладиатори, не се лее кръв и сълзите, от радост или болка, са сълзи на силни, млади хора, съчетали по прекрасен начин в едно, дух, физика и жажда за върхове…

Казах и твърдя, че Русия, без значение, кой, какво мисли или казва, е най-силната школа в света, за момента. Затова победата на нашите момичета е още по-значима. Защото е над най-силния! От тук насетне всеки ще има възможност да доказва до къде е стигнал и накъде отива…

Именно, защото Русия е най-силната школа в света на художествената гимнастика, реакцията на нейната ръководителка, ме изненада. Учили са ни, че за да побеждаваме, най-напред трябва да се научим да приемаме и преодоляваме болката от загубата… И да продължаваме напред... Дълги години Ирина го правеше. Тя знае какво значи да бъдеш мачкан, тя се бореше, преодоляваше и доказваше своята сила и талант... Затова би трябвало сега, като силен човек, да се обърне назад и си припомни всички, понякога стигащи до садизъм "грешки" в съдийстването - в нечия вреда или полза, и започне борба срещу тях. Само въвеждане на независимо, професионално съдийство може да промени нещата в този спорт към по-добро. Ако наистина го искаме - може!

През последните години, българският ансамбъл, стъпка след стъпка, под ръководството на силен и талантлив треньор, каквато е Весела, се изкачваше към върха...

И победи!...

И българските момичета заслужават поздравления, българите заслужават радостта и гордостта от победата...

„Най-важното в Олимпийските игри е не да спечелите, а да вземете участие, точно както най-важното в живота не е триумфът, а борбата. Същественото е не да сте победили, а да сте се борили добре…“ /Кубертен/

На Олимпиада, борбата е изключително оспорвана. Напрежението неописуемо… Печелят дебютанти, губят изявени, силни спортисти…

Намесването на политиката в спорта, е недостойно и в противоречие с всякакви Олимпийски и човешки принципи.

В най-силните ни години, по политически причини бойкотирахме СП и ОИ. Трудът и вярата на стотици състезатели бяха пренебрегнати и смазани от политиците… На тези игри, руските спортисти, бяха поставени под особен натиск и враждебно отношение. Беше грозно!

Иска ми се да вярвам, че опростачването на нацията и на човечеството не е стигнало до там, че да помрачи радостта от провеждането и участието в Олимпийските игри.

PS

След отправените въпроси, спорове и очаквания от фенове и анти такива, изгледах съчетанията с лента на двете момичета и съм съгласна с колежката, че на този уред, оценката на Линой е завишена… Грешката не е само една и не е малка…

Друг е въпросът, кой е предложил и кой е гласувал подобен правилник? Кой е приел, че в една композиция може да има 7 скока и само едно равновесие и един пирует? Или 7пируета, или 7 равновесия?... И това да се повтаря в четирите съчетания…

Кой измисли и наложи „трудности“, които с успех правят осем и двадесет и осем годишни състезателки?

Кой, по какви критерии и с каква компетентност решава кое е трудно, по трудно, най-трудно и колко струва?

Кой превърна красивия ни спорт в просто математическо уравнение?...

Кой усложни, т.н. правилник, до такава степен, че никой нищо да не разбира и по инерция да ахка, охка и пелтечи пред забързаните да трупат точки момичета...

Това са въпросите които чакат отговор.

Бих искала да завърша, отново с думите на великия Кубертен:

„Успехът съдържа в себе си семената на собствения си упадък и спортът не е пощаден от този закон“.

Който трябва и на който му е дадено, ще ме разбере... А за някои медии, които търсят под вола теле, ако положат повече усилия, могат да намерят и слонче...

Нешка Робева