В очите на все повече днешни болни може да се прочете: „Докторе, жив човек съм!“

През 60-те години на миналия век в Мичиганския университет се появява първото изследване по темата „Професионални деформации“. Започва изучаването на функционалните възможности на човека и ефективността на професиите. С оглед зависимостта им от въздействието на общокултурни и социални фактори, които вредят на хуманизацията на медицинската дейност, пише д-р Илия Илиев във вестник „Труд“.

В литературата темата е засягана и преди това. През 1931 г. Джон Голсуърти в „Краят на главата“ (End of the Chapter) пише: А вие бихте ли се заели да се грижите за някой побъркан, ако имахте и друга възможност за работа? Не, нямаше. Нито вие, нито друг с нерви и сърце. Светец, може би, но откъде толкова светци? За целта трябва да си дебелокож, загубил нерви и съжаление“.

В историята на медицината се открива дълъг списък от свирепи лечебни практики в хирургията, психиатрията и далеч не само в тях. В Калифорнийския университет стигат до важни изводи. Първият - в дейностите по формулата „човек-човек“ се установяват професионални деформации. Вторият - съществуват различни нива на квалификация и подготовка на професионалисти, затова в тях следва да се извършва подбор за професионална годност.

С оглед наличието и запазването на качествата, които са присъщи не само на добрия професионалист, но и за да си остава той и просто човек. Способен да съпреживява емоциите, чувствата и мислите на другите. Строго придържащ се към професионалната етика. Да не гледа на пациента като на обект, на носител на някакъв симптом в рамката на някой синдром.

Силното емоционално възприемане на пациента в началото на кариерата на медиците постепенно се притъпява. Необходимо е за работата, лекарят не може без някаква доза емоционална съпротива. Неизбежно с годините засяга всички в реалната практиката. Все пак големият процент медици запазват докрай способност към съчувствие и нагласа да спазват професионалната етика.

От отношението към пациента се ражда професионалният жаргон. Често е свързан с анатомическото мислене, формулирано в началото на миналия век от знаменития германски учен Вирхов: „Лекарят е длъжен да намери в тялото на болния мястото, където се е загнездила болестта.“

Така за лежащите в болничната стая лекарите си говорят за два „стомаха“, три „дуоденума“ и по един „пикочен мехур“ и „панкреас“. Болният е представен като „интересен“ или „тежък“ случай. Поради потапянето в анатомичния феномен или във патофизиологичния механизъм на болестта на заден план отива психоемоционалното състояние на пациента. А то също изисква лечение.

В очите на все повече днешни болни може да се прочете: „Докторе, жив човек съм!“ Обаче някогашният „чичо доктор“ вече е провинциална екзотика...

Уж доказателствена практика е медицината, пък твърде често се пропускат. Не е рядко претоварените лекари да не успяват да скрият раздразнението си при разговор с болни и техни роднини. Нямат никакво време за събиране на пълноценна история на болестта, за изслушване на всички оплаквания и данни. „Ето ти рецептата, ела след месец!“, „Говори по-ясно и кратко!“, „Изпълнявай предписанията или ходи по врачки!“, Аз ли съм лекар или ти!“.

Демонстрации на заетост и особено на висока значимост. В крайностите се случват и грубости като „Аман от лигли!“, „Този досадник пак е дошъл!“, „Запишете се за преглед, не лекувам по телефона, няма дребни въпроси!“, Пак ми водят слабоумното старче!“.

По старите лекари с огорчение забелязват, че все по-рядко младите реагират на обръщението „Колега“. Както и че към думата „медицина“ вече не с добавя „хуманна“, както преди т нар. преход. Социалните особености на професионалната деформация са причинили нови феномените на индивидуалното съзнание.

Появил се е и е наедрял частникът медик, избледнели са държавното в него и хуманността. Преди имаше заповед на акад. Атанас Малеев, шефът на Медицинска академия: „За благодарност към лекарите само кутия бонбони и до пет карамфила“. През 1990 г. пред някои лекарски кабинети се появи съобщение: „Не пия бонбони и карамфили!“

В този дух по времето на Иван Костов отбор медици-демократи спретнаха и здравната рИформа. Но много още е останало държавно. Пред лекаря са инструкциите, отгоре администрацията, а той е в бюрократичната ниша. Спуснати са отгоре регламентиращи конкретната дейност безлични форми на „готовото знание“. Вместо творческия подход - добри медицински практики. Така е днес навсякъде в правилния свят. Диагнози по МКБ-10, лечение по пътека на Здравната каса.

Все своеобразни фантоми на професионалната дейност. Някога целителят е бил вещер, колобър, лама или друга разновидност на свещенослужител, маг, понякога и владика. За поддържане на фантомността все още се ползва латинският език.

Разбирането за служението на хората като основен елемент в лекарската дейност все още е разпространено, но линее. За жалост.

Освен споменатите безлични форми на „готовото знание“ в обществото все още съществуват и други приемани на вяра знания и митове, наричани вече „фантастични постижения на науката“. Поддържат кастовия характер на медицинските знания, оттам се появява у някои медици усещането за власт над хората, илюзията за простота при лечението. И „Аз знам всичко!“

Така се появяват склонността към технократско мислене, пациентът се вижда като „биологична машина“, а болестите като аварии или повреди в нея. Подлежащи само на материално отстраняване с операции или медикаменти. Болните отиват на конвейер, отпада нуждата от морална и духовна подкрепа, лекарят губи индивидуалната си отговорност. Деформацията дори не се усеща.

В резултат обезчовечаване на отношението „човек-човек“, бюрократизъм и безотговорност у персонала, подкупност, дефицит на милосърдие. Фантомното съзнание на пациентите формира от своя страна модел на „идеалния доктор“ в три образа: съпреживяващ, емоционално неутрален и безучастен. Подобно на модела на Отеца или Учителя.

Теломерите играят роля в това колко бързо стареят клетките, оттам колко дълго ще живее човек. Изследвания в САЩ показват, че при студенти по медицина те се увреждат по-бързо, отколкото при връстниците им. Това не само представлява риска за самите тях, но се оказва, че им пречи да разпознават следите от болестните житейски преживявания на пациентите си.

Към това се добавят работното напрежение и високото съзнание за отговорност, моделите за кариерното развитие и заплащане. Психотравмен занаят. Големи вреди нанася на медицината и всемогъщата днес фармамафия. В САЩ лекарската професия е сред най-рисковите по отношение заболеваемостта и самоубийствата. Затова и там, и в Европа, и у нас лекарите стават все по-малко.