Навършват се 142 години от смъртта на един от най-големите поети и национални герои, оставили незаличима следа в българската история

На днешния ден, 21 януари, през 1879 г. от този свят си отива един от най-големите поети и национални герои, оставили незаличима следа в българската история – Любен Каравелов.

Годината на неговото раждане е спорна. Според някои източници тя е 1834, според други - 1835 г. Мястото обаче е ясно – люлката на Освобождението – Копривщица. Градът, в който са родени и други видни имена от възрожденския и освободителен период на България - Димчо Дебелянов, Тодор Каблешков, Георги Бенковски и други.

Освен с енциклопедичните си трудове, статии по българска литература, култура, лексикография, политическа история и нумизматика, Каравелов е известен и с участието си в националреволюционното движение като член и председател на Българския революционен централен комитет в Букурещ, Румъния, в началото на 70-те години на 19 век.

Животът на поета-революционер минава в борба за свободата на Родината.

След Освобождението се включва в създаването на комитет Единство, който организира Кресненско-Разложкото въстание.

Любен Каравелов си отива на 45-годишна възраст в Русе. Денят е 21 януари, а причината – туберкулоза.

Огромно е наследството, което Каравелов оставя след себе си в културната, литературна и политическата история на страната ни. За жалост с времето все по-малко са онези, които успяват да го видят. Които успяват да го оценят!

По повод годишнината от рождението му, припомняме тези силни цитати и откъси от неговото непреходно творчество:

"Важността на религията изчезва пред успехите на цивилизацията и нейното място се заема от общия възглед за народност и свобода."

"Сърбите и българите могат да живеят под едно правителство, а всеки народ да си има свое вътрешно самоуправление."

"А да бъдат свободни един човек и един народ, те трябва да уважават свободата и на другите народи; за да бъде човекът човек, трябва да уважава и правото на другия човек."

"Българите не търсят чуждото, но не дават и своето."

"Между китайците и гърците съществува голямо сходство: китаецът извлича сичките свои мъдрости из книгите на Буда и не ще и да знае за съвременните науки и за съвременното човеческо развитие, а гърците смучат Демостена и Сократа като пиявици и малко обръщат внимание на негръцките истини."

"Когато не умееш да бъдеш кум и да носиш бъклица, то иди да миеш съдовете."

"И лъжата има свой край, и маската се носи до време."

"Без образование ние никога няма да достигнеме до никакво добро."

"У нас всичко става за пари… Тежко и горко на нашият народ, ако той остане дотолкова назад, щото различни шарлатани да защитават интересите му!"

"Народът плаща, сиромасите пъшкат, баба Кера дава последнята си парица; а децата си остават патенца, какъвто е и учителят им."

"У нас всичко е шупнало, а нищо не е втасало, всичко е избъбнало, а нищо не е цъфнало. Ако надникнете в училищата си, то ще да ни се доплаче; а ако разгърнеме нашите периодически списания (даже нашите книги), то трябва да се пукнеме от смях."

"Обязаността на всеки писател и на всеки педагог е да бъде прост и да говори със своят собствен език."

"Свободата не ще екзарх, иска Караджата."

"Ние сме родени да кърпим чуждите дрехи."

"У нас са захванали да ценят хората по ръкавиците и мустаките. А умът им, разумът им и честта им са съвсем маловажни неща."

"Обичам те, мое мило отечество! Обичам твоите балкани, гори, сипеи, скали и техните бистри и студени извори! Обичам те, мой мили краю! Обичам те от всичката си душа и сърце, ако ти и да си обречен на тежки страдания и неволи! Всичко, що е останало в моята осиротяла душа добро и свято - всичко е твое!" - Из „Българи от старо време”

„Учете се, братя мои,

мислете, четете,

и чуждото изучете –

от свойто – не гнусете:

който майка заборави,

бог ще го задави,

чужди люде не прибират

и в къщи не пущат;

свойте деца стават чужди

и за злите няма

в цяла земя безконечна

радост домакинска.” - Из „Учете се, братя мои”

Главата си аз всякога държа високо,

душата ми е горделива, кораво е моето сърце,

ала и самият цар да хвърлеше на мене своето око,

и пред него не щях да наведа моето лице.

Но пред тебе, моя майко – да ти кажа право, –

колкото и да съм горделив, зъл и неукротим,

пред тебе се укротява моето сърце кораво,

и аз съм от свещени трепет удържим!

Духът ли твой тайнствено смирява

моят горделиви нрав – твоят дух свети и високи,

който в най-високите неща смело проникава,

като молния лети и в душевните тайни дълбоки.

Аз треперя, когато си припомня

колко пъти съм аз униние и мрак

поселявал в твойта душа, о, майко,

в твойта света души, която ме обичаше така!

С болна душа се разделих от тебе:

искаше ми се всичката земя да обходя,

искаше ми се на нея любов да найда

и на тая любов да отдам и сам себе.

За нея аз навсякъде, навсякъде ходех,

по всичките врата тропах аз с печал

и трохици любов, като просек аз просех –

но всеки ми е ненавист злобно подавал.

И се аз вървях, търсех само любов,

търсих навсякъде, а ниде не найдох,

и най-после при тебе, дома, о майко,

печален и болен аз дойдох.

И излезе ми ти насреща и ясно

в твоите очи, моя майко, видях

всичката любов, която аз жаждах

и сe търсех така дълго и напразно! - Из „До моята майка”

Ниво, моя, ниво,

ниво позлатена!

Кой ще да те оре,

нивичко свещена?

Обрасла си, ниво,

с търне и буряни;

ровена, копана –

от върли душмани.

Или са теб, ниво,

синове презрели,

с емижи, с черясла,

с плугът не орали?

Братя мои мили,

вий, юнаци славни!

Орете, засейте

свойта света нива!

Засейте я гъсто

с чиста света правда,

ваше дребно семе

не ще е напусто.

Света дума „правда”

ще расте, ще зрее...

Вечна му е памет,

който я посее. - Из „Нива”