Публикуваме мнение на Елисавета Белобрадова в "Майко Мила" във връзка с бруталното убийство на Виктория Маринова в Русе.

Авторката коментира темата за това коя жена "става" за изнасилване и коя "не става" според "многознайковците" в социалната мрежа.

Признават ли насилниците пол, възраст, или физически характеристики?

Ето какво сподели Белобрадова:

"Преди няколко дни прочетох световния бестселър на Фредрик Бакман „Бьорнстад“. Към края на книгата има сцена, в която в пристъп на гняв брат изкрещява на сестра си през затворена врата „Всеки знае, че би се радвала да те изнасилят, но никой не иска“ като финален и най-краен опит да я засегне.

„Какво клише – рекох си – колко отегчително“ и хвърлих книгата настрани.

Няколко дни по-късно всички в интернет обсъждат съдбата на Виктория. Нейната жестока кончина е обществена тема номер 1 – съвсем логично. За нас от „Майко Мила“ това е посегателството над жените, а неприкосновеността на техните тела и души е в центъра на философията на проекта ни и персонално за мен като личност. И докато участвам във всякакви дискусии във Фейсбук, къде разпалено, къде не чак толкова, се стига до момента, в който, след кратка писмена свада, един господин се обръща към мен с репликата:

„Ти специално няма от какво да се притесняваш“, визирайки, че той не е заплаха за мен, тъй като не ставам за изнасилване поради липса на определени качества.

„Ти специално няма от какво да се притесняваш“.

Замислих се. Ясно ми беше, че фразата не цели нищо повече от опит да ме засегне, за да се почувствам зле. „Ти си грозна/дебела/стара/неприятна“ ми казваше тя и нищо повече. Това не значи, че човекът, който я изрича, е склонен да върши лоши деяния. Просто цели да замахне и да те удари с думи – като дете с пръчка. На лично ниво, на външност. Там, където по-младите или неуверени момичета би ги заболяло много.

Не се обидих, няма никакъв смисъл. Вероятно човекът насреща се е почувствал засегнат от нещо и е замахнал. Този случай, обаче, ми даде храна за размисъл върху думите, които ползваме и значението, което влагаме. За смисъла, който носят и за тъжната истина, че много момичета истински ще се притеснят, ако някой им каже, че „няма за какво да се притесняват“.

Всички знаем, че съществува неназован модел на жена с определен външен вид, възраст, килограми и дрехи, която е „подходяща за изнасилване“.

Образ, който е логично и разбираемо да бъде изнасилен. И всяка жена, която не отговаря на този образ е редно да се засегне и да се погрижи, ако обича, за себе си.

Този образ не е конкретен, но има измерения. Всички ние имаме много ясно усещане за него, знаем кой е той:
16-35 годишна жена. Слаба, висока, красива, голям бюст, грим, добре облечена… „Съвсем логично“ е да ѝ се случи едно изнасилване.

Колкото и да е тъжно, някои истински се засягат, когато осъзнаят, че излизат извън представите на обществото за „подходяща за изнасилване“.

Струва ли си да се разсъждава въобще върху фразата?

Да.

Първо, защото изнасилването е ужасно престъпление. Не е приключение, не е романтично, нито еротично. Не е част от сексуалната игра на тези, които харесват по-„специалните“ удоволствия. Не е филм с Моника Белучи.

Изнасилването осакатява, смазва и изсмуква женската душа. И не би трябвало да има жена, която да се свива вътрешно от мисълта, че не е „подходяща“ за това изпитание.

Познавам жени, преминали през ада на изнасилването като млади. Една от тях никога не го преживя. Винаги късо подстригана. Никога повече не си облече вталени дрехи. Никога повече не се гримира. Преобразена мина през годините с надеждата никой повече да не я забележи и да реши, че е „подходяща за изнасилване“.

Второ, защото фразата не е истина. Много възрастни жени са претърпели тази ужасна травма. Много пълни момичета или неугледни за мъжа жени са били жертви не само на единично, а и на групово изнасилване. Но тази фраза малко или много хвърля съмнение върху тяхното преживяване. Сякаш само красивите имат право да излязат напред и да кажат „Мен ме изнасилиха“ и да получат справедливост, състрадание и помощ.

Останалите… те не биха могли да са жертви, защото хей, погледни ги! Кой би изнасилил една 60-годишна жена? Сигурно лъже. Кой би изнасилил онова момиче там, че то дори не е привлекателно? Вероятно търси внимание.

Уви, истината не е такава и военното време го доказва винаги без грешка. Няма гаранция. Няма грозота, възраст, зловонен дъх, липса на крайници или друго, зад което можеш да се скриеш и да си уверен, че никой никога няма да те изнасили.

Да, вероятността, когато си на 17 и си красива и си с къса пола да „си го получиш“ е доста по-голяма, но изнасилването е престъпление, което доказано не признава възраст.

И трето, защото аз самата съм била „подходяща за изнасилване“, но не във вида, в който обществото си представя. На няколко момента в живота ми „имах от какво да се притеснявам“. Всичките – незабравими. Ще разкажа само един, защото целта не е да бъда съжалявана. Всяка жена има какво да извади от гардероба със страховете си.

Бях на 12 години и мама ме беше пратила за хляб. Беше от онези ноемврийски вечери, в които се стъмва бързо. Щяхме да имаме гости, затова трябваше да купя 4 хляба. Хлебарницата беше на 600 метра от блока и до нея се стигаше по малки, тъмни алеи, които през деня изобщо не бяха страшни и ги познавах като петте си пръста.
Уви, заради студения вятър нямаше жива душа наоколо и с досада тръгнах да изпълнявам заръката. Отидох, купих хляба и чинно го завлачих към вкъщи.

Тогава чух стъпки и докато успея да се обърна, една фигура – висока, страшна и с разтворено палто, ме беше догонила. Хвана ме за якето и се опита да ме дръпне към земята, шепнейки „Малко курвеее“.

Пуснах хляба, измъкнах се от якето и побягнах. Как бягах. Дори нямате идея как бягах. Бягах към светлината, а той бягаше след мен. Но аз винаги съм била страшно бърза. Стрелнах се с такава скорост, че нямаше никакъв шанс да ме хване. Не мога да обясня как съм успяла да отключа вратата на входа. Не мога дори да си спомня как се добрах до банята. Как плаках. Колко плаках. Вих от адреналин и страх и ужас. Явно е било толкова страшно, че баща ми мълчаливо излезе да обиколи квартала, а майка ми просто ме заведе в стаята и отмени гостито за друг път.

Е, това е. Това беше първият път, когато „аз специално имах от какво да се притеснявам“. И не се забравя. Какво съм била? Малка тъмна фигурка в дънки и яке. Разбъркана коса, детско лице. Нищо и половина. Но бях напълно подходяща за изнасилване. Или за друго, каквото беше намислил мъжът с голямото палто. И до днес го виждам зад себе си, докато бързам да се прибера макар вече да нямам „от какво да се притеснявам“ и сърцето ми бие като барабан, а кръвта ми пулсира в слепоочието, докато усещам, че много, ама много ми се пишка.

Дъщеря ми е на 14 години. Малката е на 8 години. Не знам кой как ги вижда, но знам, че някъде на някой тъмен тротоар може да мине човек, който да прецени, че „имат от какво да се притесняват“. И сърцето ми пак започва да бие като барабан…

Няма жена, която да „няма от какво да се притеснява“. Ако наистина искате да засегнете някоя жена с думи, моля ви, кажете ѝ в лицето, че не одобрявате външния ѝ вид или възрастта ѝ, но не ѝ казвайте, че „тя специално няма от какво да се притеснява“. Защото легитимирате изнасилването като висша чест за най-хубавата и привлекателна част от жените.

А и не знаете на кого говорите и какво е преживяла въпросната жена пред вас. Всъщност май изобщо не знаете какви ги говорите."