Има ли бедни държави със силни армии? Или богати държави със слаби армии? При все вариациите по темата (например Русия не е икономически колос, но военен е, а Германия и Япония са мощни икономики, но чисто военно по ред причини не са сред световните фактори) общо взето закомерността е, че заможните страни са и добре оборудвани във военен план. 

Понеже темата "нови изтребители" повдигна пак въпросите за армията и парите, нека опитаме да обобщим. Аз лично чувам две основни позиции, с безброй вариации помежду им, пише Бойко Ламбовски във вестник СЕГА. Едната е - кому е нужно да се дават пари за армия - и без това е неефективна, и без това само иска и харчи, а полза от нея - никаква. Другата е - армията трябва непрестанно да се развива и усилва, защото "който не храни своя армия, храни чужда".  

Този опростен обществен дуализъм спрямо фуражките не е само наш, и светът разсъждава горе-долу така. 

Погледнато от небето, или, добре, - от Марс, то победилият на Земята биологически вид е чудат. Индивидите му са се развъдили в огромни мащаби - над 7 милиарда са. Много от тях обаче не се дохранват, за милиони не стига питейната вода, пък цели милиарди дишат мръсен въздух. При все това не успяват да се разберат по най-прости проблеми. Различните групи, етноси и съюзи харчат гигантски научен и суровинен ресурс, за да се оборудват с могъщи унищожителни средства. С тях заплашват други групи, етноси и съюзи. Всички вкупом твърдят как тези придобивки са им само за защита. Още Марк Твен в "Писма от Земята" се усъмни в разума на човешкия род по този и други поводи. Няма защо да го повтаряме. 

Всъщност войната и мирът изглеждат дихотомна човешка същност от векове, и то е и в основата на парадоксалната картинка, която нарисувахме по-горе. Изглежда разумно да похарчим парите, предвидени за война, примерно за нови работни места, за образование, за нови компютри, дори за нови автомобили или храна. Но войната и нейният призрак са част не само от историята ни, не само от културата ни, но и от нас самите. Заглавието на романа на Лев Толстой "Война и мир" е тълкувано как ли не, но двете думи в него са като езито и турата връз монетката на човечеството и цялата му история. Всъщност заглавието на този роман на български може да се преведе по още два начина, които ще са толкоз верни, колкото и наложилото се у нас "Война и мир". Романът може да се преведе и като "Войната и мирът", и като "Войната и светът". Оригиналното заглавие е "Война и мiръ", а "мiръ" в случая е и "мир", но и "свят", и "битие", и "живот", и всичко наоколо. Впрочем войната е не само ситуация на оръдия и траншеи,  а част от човешкото битие и човешката същност.

От тази гледна точка призивите за "единение", "обединение", "единство" ми се виждат мили и утопични. Колкото и единен да искаме да направим света, докато той е населен от нашия вид, ще има противоположни интереси, и съответно - поводи за конфликти и война. Дали ядрена, дали търговска, дали религиозна, на етническа или социална основа - но война. Затова "Съединението прави силата" е простичък, но верен във философията си лозунг. Съединението е провидяно от дедите ни не като обща хармония, а като съюз и сила. Пък силата какво е - мощ, армия. За отнемане на желанието у близки и далечни да ти седнат на врата. Съзнавам архаичното в този постулат, но архаичното е - за добро или лошо, жизнено и вероятно за дълго. При все честата смяна на евентуалната заплаха - мнима или реална. 

Няма да забравя как, служейки в запаса през далечната вече 1988 година, слушах офицера, който ни поясняваше задачата - на всяка цена да сдържим "враговете Турция и Гърция". Тоест  НАТО", докато дойдат "приятелите от СССР". Сега НАТО са "приятелите", "враговете" са в Русия, а аз съм по-стар с 30 години. Най-хубавото от всичко е, че войната у нас е само по екраните на киното и новинарските емисии.

Казано с други думи, има земна целесъобразност и висок етичен свод. От гледна точка на този свод армията е примитивен обществен атавизъм, агресивен инструмент на властта срещу себеподобни, приемани за "чужди" и за "врагове". Относно индивидуалните свободи пък армията е обикновен унификатор, инструмент - смазващ тези свободи в името на организационната ефективност с цел насилие над себеподобни, приети като заплаха.  

От гледна точка на земната целесъобразност обаче армията е единствен гарант на свободите и ценностите, изработени и приети от различни общности вследствие цивилизационните и индустриалните им усилия. А ако имаш придобивки, но нямаш сили или желание да ги защитаваш, то - уви - историята досега го показва - ставаш плячка на такива, които имат сили и желание да придобият чуждото. Те съществуват, тях ги има, те лесно стават такива с малко пропаганда. 
Пребиваваме и в двете целесъобразности, ще е за още дълго. Независимо колцина и доколко харесваме повече високия свод на мъдростта.

Има един прост парадокс, с който хипотетичен милионер затапва титулован многознайко сиромах: "Ти, като си толкова умен, що не си богат?". 

С подобен парадокс все още агресивната муцуна на света може да затапи претенциозната, но повехнала откъм военен мускул нация: "Ти, като си толкоз велика, що не можеш да се биеш?"