Във връзка с „Прайда“ ще кажа само, че самият факт, че обсъждаме дали да го има, или да го няма, показва, че сме изостанали от съвремието си с около петдесет години.

За всички петиции против него, „интелектуалци“ за „справедливост“, против „обратна дискриминация“ и про „спазване на закона от 1968-а“, за всички църковни и обществени демонстрации на тема „християнски ценности“, за всички ограничени от непрестанна страст към разделяне и осъждане хора, които си позволяват да съдят, за всички обидни с наивитета си постери „против разврата“, ще замълча. Защото няма никаква база за разговор. Иначе имам много какво да говоря, но ще трябва да се почне с това, че кока-колата не е отровна напитка, сексът преди брака е нещо нормално и вечер се стъмва по физични, а не по божии закони. Та оставям тази тема. Засега.

Искам обаче да говоря за жената. Или по-скоро какво означава да си жена в България. Сигурно и на други места означава същото, но не знам – най-продължително съм била жена именно в България, какво да направя…

Идеята за този текст се роди от написаното от Милена Фучеджиева по повод „Прайда“, който трябва да се проведе тази събота у нас. Споделям мнението й, че това е събитие на свободни хора в свободна страна и дали има право да съществува не може да бъде тема. Не бих съпоставила обаче тази или която и да е друга обществена и човешка свобода със свободата на жените, защото самият факт на такова съпоставяне води до класифициране – един вид, едната свобода е по-важна от другата или е по-належащо в момента за нея да се говори. Сигурна съм, че не това е основната идея на цитирания текст, но някак в моята глава това отекна – може би е въпрос на някаква лична чувствителност към проблема, знам ли.

Както и да е, благодаря на Милена индиректно, че текстът й ме накара да мисля по този конкретен въпрос и в крайна сметка да споделя вижданията си. Така, смятам, се водят разговори.

Когато съм се родила момиче, баба ми казала: „Горкото, и то ще се мъчи!“ Имала предвид не само, че ще раждам деца примерно, или пък ще имам месечен цикъл, а че каквото и да правя, ще ми е по-трудно от на мъжете. Имах щастието да бъда отглеждана в семейство на артисти с широки възгледи към света и хората и за такова нещо като „женска работа“, „мъжка дума“, „глава“ и „врат“ на семейство разбрах едва в училище. Там срещнах съученички, чийто бащи не били отишли да ги вземат от родилния дом, защото са момичета. Срещнах съученици, които третираха майките си като слугини, защото виждаха това от бащите си. В прогимназията имахме един съученик, чиято майка идваше да го взима от училище, за да му носи чантата до вкъщи, защото баща му беше наредил така. Същата тази жена се появяваше редовно с насинено око, а съученикът разказваше с пламнал поглед как баща му я е „круширал“ предната вечер. Но това с насилието, да кажем, не е просто само български проблем. Нито е проблем на бедност или неграмотност – до възпитание, комплекси и закони е.

За първи път реално осъзнах какво е да си момиче в България, когато не ме приеха в Английската гимназия, защото имаше бал за момичета и бал за момчета. Моят беше достатъчно висок, за да вляза на общо основание, но твърде нисък, за да вляза с женската квота, какъвто беше правилникът. Така вместо мен в толкова желаната гимназия влязоха момчета, на които им беше почти все едно, а положените от тях усилия се равняваха на резултатите от мрънкането на майките им и строгия наказателен режим, наложен от бащите им.

В ранните години на своето тийнейджърство чух отнякъде обществен коментар, че една жена без талия не е никаква жена. Вторачих се в тялото си и като забелязах, че никаква талия там не се открива, изпаднах в дълбока екзистенциална депресия. Да съм непременно точно някаква, за да отговоря на критерия за женско съвършенство, се превърна в страшна лична драма, върху която родителите ми се наложи да поработят доста. Впоследствие, когато приех себе си такава, каквато съм, устоявах на дочутите „много е ниска“, „прекалено е пухкава“, „цици има, ма дупето й да беше по-малко“ и се опитвах да изглеждам така, както искам аз, а не както се изисква от някъде си.

Когато станах студентка, в университета срещнах достатъчно интелигентни и смислени хора, за които това дали съм жена, мъж или табуретка нямаше никакво значение, стига да съм умна, да имам идеи и да искам да правя неща. Само един професор си позволи един път да се изцепи, че с тая специалност (българска филология) жените можели само да станат учителки, докато мъжете ехееее… и не довърши какво, ама ясно беше, че е нещо далеч по-готино от женското учителстване.

Родих първото си дете на двайсет и четири години и тогава минавах за родилка в добра възраст. Посъветваха ме да родя бързо второ след това, защото след трийсет годишна възраст вече не било така лесно. Днес тази „схизма“ за правилната и неправилната възраст за раждане на деца се премести с поне десет години, но хич не е рядкост да чуеш „тая пък за къде е тръгнала да е майка“, когато става дума за жена, родила след четиридесет и пет.

Изобщо животът и работите на една жена в България до голяма степен са задължително подложени на обществен надзор и публични коментари. С опростачването на нацията през последните двайсет години това особено много се засили. Под обстрел си навсякъде – в дома си, където съседите винаги имат мнение относно мъжете, които те изпращат, дрехите, които носиш, храната, която пазаруваш и произхода на всичко това. На работа никога не можеш да се мериш с колегите мъже, защото на тях не им се налага да отсъстват поради болест на детето – поне аз не срещнах колега, който да си вземе отпуск по точно тази причина. Когато работиш като звяр и се надяваш усилията ти да бъдат оценени, винаги си „кучка“. Ако мъж работи така, обикновено е „професионалист.“ В случай, че изглеждаш секси – какъвто и успех да постигнеш в кариерата си, винаги ще е защото „спиш с правилния човек“. Ако такъв няма, средата ще го измисли, не се притеснявай. Може и последна да разбереш за връзката ви, но съществуването й ще е потвърдено предварително от всички.

Българското общество не позволява на жените да остаряват. Така те, макар и банкерки, бизнесдами, собственички на компании и производства, започват да се „поправят“. Козметичните им корекции често излизат извън рамките на добрия тон, не само защото сами губят границите и не могат да ги поставят. За тях е по-приемливо обществото да каже: „О, на какво си е направила устата“, вместо да отсъди „Повехнала е“. Свободните мъже се целят в момичета до трийсет, без предишни ангажименти, без деца. У нас да си разведена, след четиридесет и с едно или повече хлапета, е като да имаш слонска глава – никой не те ще, плашиш. Е да, може някой да ти изиграе етюда „Много те харесвам, каквато си“, но ще е, за да се похвали после пред момчетата: „Абе знаете ли, копелета, аз е…х една със слонска глава“! Иначе децата…, бе да си ги гледа сама, „няма аз да Й ГИ гледам!“

Имах едно гадже, което твърдеше, че не можел да живее с жена, която не готви, не чисти, не пере, не подрежда. Като му казах, че ако за това ще се жени, да си наеме прислужница – много по-евтино ще му излезе, скъсахме. Не защото не правя всички тези неща, напротив – но не мога да си представя, че само аз и единствено аз ще ги правя, защото ТОВА МИ СЕ ПОЛАГА ПО ПРИРОДА.

Да бъдеш жена в България, както видяхме преди година и нещо, означава и бившият ти да те залее с бяла боя, да снима извращението, да го публикува в социалните мрежи и да събере хиляди позитивни коментари. Означава след това държавата да го осъди на глоба, равна на една месечна заплатка и да го пусне да излезе от ситуацията като победител, като мъж…

Означава депутат публично да обясни, че „жените ги предпочитал за други работи“.

Означава заплатата ти да е по-ниска от тази на мъж на твоята позиция. Но точно това, между другото, не е само български проблем. Български проблем е, че българските жени не настояваме това да се промени.

Български проблем е, че за феминизма не само не се знае достатъчно, но и да си феминистка у нас е обидна дума.

Българският проблем на жените е като българския проблем принципно на гражданите – нас никъде ни няма. Нито сме на площадите, нито сме в граждански сдружения, нито изискваме от държавата или я съдим, когато не е справедлива.

Докато това е така, само ще си се делим на мъже и жени, на „наши“ и „ваши“ и всичко, що може да бъде противопоставено. Това са просто други имена за едно единствено разделение – на господари и роби.