Дочувам подвиквания ” кой си ти, че да съветваш виртуално избраника на суверена ѝ?

  Отговарям: аз съм този, чийто текст четете в момента,  пише Иво Инджев в своя БЛОГ . Ваша воля. И така:

1. Не бих позволявал на фашизоидите в парламента да се радват, че младите и зелени политици са допуснали  антиваксърите да тържествуват по темата за зелените сертификати като фалшификати. В България, за щастие, положението не изглежда днес точно както в Германия след Версай. Но да поощряваш фашизоидите като им подаряваш аргументи за каузата им е сериозна грешка. Те дебнат да настъпи техния час и се надяват на криза, за да укрепят редиците си. Колкото е по-зле в държавата, толкова по-добре за тях. Не го и крият, ами се заканват да стават все повече. 

2. Не бих избирал министър на културата без да съм уважил мнението на доказани величини в българската култура. Не става въпрос толкова за съобразяване с традиции и авторитети, колкото за разбирането, че България наистина има нужда от културно доближаване към западното семейство след дългото пребиваване в скута на зле прикритата русофилщина. Тя е пробит смокинов лист на постколониалното ни битие. Революционно е да посочиш за този пост “бебе” с биография, която прилича на  резюме на ученическо есе. 

Кой не обича бебетата! Сладки са, да ги изядеш. Но както казваше иронично една моя роднина в Германия – когато пораснат, съжаляваш, че не си го направил. 

Българският вариант на горния афоризъм беше свързан с вица за прасето, което има недостатъка, че един ден може да стане голяма свиня. 

Изключително симпатичният младеж, номиниран за министър на културата, не е виновен, че е откроен по този начин преди Коледа. Но да си знае, че “гуци, гуци” от стопанина не е достатъчно основание да оглави Фермата ( по Оруел). Не на последно място този “кастинг”, навява спомени за това как властелинът на простите се хвалеше, че си е избрал министър(ка) на здравеопазването на един провинциален кръстопът.

Малцина ще си признаят, че се чувстват пренебрегнати за този министерски пост, но мнозина ще намерят начин да си отмъстят. Трябваше ли Петков да настройва срещу себе си тази малка на брой, но значима като тежест в публичността част от българите с ранимо его? 

3. Не бих призовавал опозицията да ми посочва всяка грешка и предварително да благодаря за това, както направи Кирил Петков. Опозицията не винаги е права, когато критикува, но ще може да се позовава на този призив, за да пробутва фалшиви новини, представяйки за грешка виждането на управляващите, когато то се разминава с опозиционното.

Освен това Петков няма нужда се “подмазва” на опозицията с нож в ръката зад гърба, който точи за изчегъртване ( виж горната точка в частта за “гуци,гуци”). Само дава шансове на онези, които са петимни да го обявят за лицемер.

4. Не бих обещавал да продължавам да се движа пеша по улиците на София ( и други населени места, по подразбиране). Естеството на работата му изисква друго и скоро ще му се наложи да се оправдава за несбъднатото обещание.

5. Не бих продължавал да мълча по казуса “чий е Крим”, който в този контекст повдига въпроса “чий е Петков – на прозападните избиратели или на проруския Радев”. Има спешна нужда от яснота по този въпрос – особено сега, след като вече не се бори ( заедно с Радев) за гласовете на русофилите, но предстои да се бори за доверието на съюзниците в двата съюза НАТО и ЕС.

Това са само 5 забележки към Кирил Петков, комуто избирателите писаха 6. Но тъкмо отличниците имат нужда да продължават да се учат допълнително ( вкл. от грешките си) – стига да искат да оправдаят получената висока оценка и да я затвърдят. Първата стъпка е да  забележат и да признаят грешките.

Благодаря за евентуалното внимание.