Авторска статия на Йордан Каменов за "Труд":

Зная, че когато се заплетеш в нещо глупаво, неминуемо ще кажеш също глупост.

Но пусти изкушения, отказва ли се човек от такава сладост: да вземе участие в щуротии, облечени с маскировъчния халат на обществен дебат. Егати дебато!

Кво било: присъствие, робство, владичество. Или нам що си. Когато у нас дебато се води около думичка, термин, учено казано, винаги намирисва на глупост, на предстояща манипулация.

На смяна на парадигмата, казано под мустак, ама учен мустак. Е, що му е на робството? Нали се практикува с присъствие, наситено с владичество. Де разликата?

Реакцията ми дойде от познаването на литературата. Тая за присъствието. Дето са пеели „стига робство и тиранство”. Тайно! Дето Раковски, Ботев, Захари Стоянов се борели за освобождение от турското робство. Явно! Па и писали!

А днес, потайно и все по-явно, трябва да ги обявим за… За какво? Сбъркали европейската посока и станали терористи в достопочтената Османска империя? За хора, незнаещи какво искат, лъжейки другите, че живеят в робство? А не в блаженство, както си е било?

Я да изберем един, дето не е хващал пушка. И бил за просветата и за Божията любов. Ето какво написал, га бил хрисим и отчаян от борбата баю ни Любен Каравелов:

Боже мили, избави ни

от турските добротворци…

избави ни от ония

кръвожадни кеседжии,

които носят славно име

вилаетски чорбаджии…

Това, разбира се, са метафори и иронии. Няма реална кръвожадност. Кръвожадни са само вампирите. Метафора е и Иванчо-Вазовото заглавие на мирен поданик „Под игото”, с което пет поколения българи са били мамени, докато шестото узнае как са подлъгвани предишните. И т. н. литературщини!

Я стига, засрами се, си казах. Признай си изоставането, демоде човек, и стани най-после европеец. И настъпи у мене едно умиротворение, помирение със съвестта ми, с историографията, с всички страни в дебата. Хубаво, та хубаво!

Но нали човек егоцентричен, не можех да остана само европеец. Предпочетох по-горната категория: европеизатор. Такъв, дето поевропейчва аборигените с национално съзнание. Така почнаха да се раждат „Записките на европеизатора”, засенчващи едни други „Записки...” в днешната конюнктура:

През 1396 г. след неколкодесетилетни кандърми, без специална покана, а водени от своите хуманистични инстинкти, по българските земи се настанили турците/ османците. Отсъствието на покана те били възприели за мълчалив отказ от не-присъствие.

И по всички канони на световните религии и закони установили присъствието си със символни жестове: разрушавали градове и села; убивали или изнасилвали българите; вземали ли ги или ги продавали в робство.

Символизмът им целял не друго, а това следващите поколения да се страхуват и да мислят за своя държава и свои права. След 50-60 години се досетили, че кожата на свободния може да одереш веднъж, а заставеният да преживява със своето семейство може да бъде стриган редовно под формата на данъци. И оставили българина да се труди за прослава на империята и да оцелява без помисъл за друго.

Това присъствие - според днешните ни историци, било разнообразявано с различни мерки. Които може и да са се оказвали теглилки, но го заставяли да копа още по-здраво и да се държи още по-привързано към земята. И да не поглежда към небето.

Така безгрижно - без тегобите да мисли за държава, за свое минало, за своя чест, гордост и достойнство; без излишните напъни да прави открития и да завладява света със свои идеи и можене, българинът зобал годините на турско присъствие.

Което постепенно започнало да отсъства от закрилата на своите поданици, от мисли за бъдеще и държава. И да превръща кефа и лекия достъп до него в държавна същност.

Да не цени живота на този, който се бъхти за елитарните кефове на присъстващите османци. Да гледа през пръсти как гръцкото православие също използва гърбината на българина за свой самар да го товари, и то както може.

Понеже турското присъствие в другите части на Балканите по се олабвало, а и повече пищяли и другарували с Европата, народи като гръцкия, сръбския и румънския имали неблагоразумието по-рано да стигнат до държавност.

Положението ни на благодатно присъствие щяло да продължи и по-дълго, щото и на Европата й отървало, а и някои българи, надвили над харча си, повярвали, че ще надхитрят присъствието. И то, приспано, щяло да тръгне по други ширини.

Някакви си идиоти, даже без да се кръстят дисиденти, взели да се зъбят на присъствието. Ама не били само няколко, щото пак изневерява на историците статистиката. А били много. Та после Априлското въстание, след което присъстващите се върнали на практиките си от завладяването на България, вече станали цял народ.

Неразумен, глупав, неразбиращ колко е хубаво да не ходиш войник (воини били само присъстващите мюсюлмани); да си имаш земя, която хем била държавна, хем и твоя, щото я давали да я копаш срещу десетяк, ангария и още някой и друг данък.

Тук ще се направя на един истински историк и ще цитирам донесение от средата на 1876 г. на руския консул в Русе И. Крилов. (Отде го знам ли? Смело можете да ме разследвате като първи грешник на съвременната руска намеса.)

От цитата ще разберете колко ще допадне на съвременния политик мисленето и действието на присъстващата закриляща и окриляща турска власт:

„Заслужава да се отбележи, че на особени нападки са подложени българските свещеници, преподаватели и литератори, и казват, че един турски чиновник открито заявил, че селяните, необходими за обработването на земята, са единствените хора, които не трябва да се избиват.”

Похвално, ама изброените нарочени за жертви били свършили работата да стигне до освобождение. Дошло и с топовете, и с щиковете на руските войници. Озовали се тук - както твърди съвременната ни историография, поради задунайски съображения. И по погрешка освободили България, за да я окупират и заробят.

А не да присъстват, както правели преди тях османците. Пак ке се сторам на историк. И ще припомня печалния факт, избягван от истинските историци: на Шипка, в решаващия миг за българската свобода, са се сражавали равен брой руски войни и български опълченци.

Ето, виждате ли как сме се освободили: непрофесионално, не от хора с експертиза (каквото и да означава това!), а от аматьори, хъшове и мутри, както се осмеляват да ги наричат днес. Ама какво да се прави, като Свободата си иска Караджата. А не Иван Костов, Станишев и други възпитани хора.

И сега да обобщим случилото се, както се полага на хора европейци, които могат да примирят всякакви противопоставяния в нещо единно и демократично: ние, във времето 1876-1878 г., с военната помощ на самозабравили се руснаци, сме освободили турците от задължението да присъстват по нашите земи.