Как ще изглежда Арабския свят след един век – прогноза на Василий Кузнецов, ръководител на Центъра за арабски и ислямски изследвания към Института по изтокознание на Руската академия на науките

Само след няколко десетилетия държавите-износителки на петрол ще бъдат лишени от преимуществата, които имат на световния енергиен пазар днес, смята учения и специалист, пише Alter Information.

В случай, че не съумеят да се адаптират към новите условия, тези страни ги чакат сериозни изпитания: икономическа деградация, ръст на конфликтите, архаизация на без друго традиционните общества и тяхната политическа радикализация.

За страните от Северна Африка и преди всичко от Магреб (областта, която включва териториите на север от Сахара и на запад от Нил – Мароко, Алжир, Тунис, части от Либия и Мавритания), ключова роля ще играе динамиката на техните отношения с Европа. При благоприятно развитие на събитията може да се прогнозира укрепването на тяхното социално-икономическо взаимодействие и даже частична икономическа интеграция в перспектива. В неблагоприятния вариант (в това число и ръст на кризата в ЕС) Магреб рискува да бъде върнат назад в своето социално-икономическо развитие, което ще доведе със себе си нарастване на социалното напрежение и вероятно политическа деградация.

Все по-остър ресурсен проблем в региона ще бъде недостигът на вода, който вече предопределя конфликти на всички нива – от местно до междудържавно.

Ако погледнем към социалната сфера в дълбочина, спокойно можем да кажем, че след 40 години арабският свят ще бъде изправен пред нова демографска криза. Тези, които сега са на 25 години, ще бъдат на пенсионна възраст. А това е поколението, което днес представлява същото онова „младежко движение“, чиито неуредени проблеми на пазара на труда станаха и една от причините за Арабската пролет в Тунис, Египет и други страни. По този начин, разглеждана в бъдеще време, икономическата тежест върху активното население на региона ще се увеличи значително, което би могло да доведе до увеличаване на социалното напрежение.

Последно, необходимо е да споменем и възможната трансформация на социалната роля на религията – тя има съществено значение в региона днес, и то, както личи по всичко, ще запази и в бъдеще.

Ако в региона не бъде формулирана нова привлекателна идеология (а съдейки по всичко, това няма да се случи – но вече не по регионални, а по глобални причини, свързани с понижаването на ролята на идеологията в съвременния свят въобще), религиозният дискурс и вероизповеданието ще запазят своята роля на основен източник на вдъхновение и смисъл за интелектуалния елит.

Независимо от конкретните (винаги в свързани със спецификите на отделните държави) възможности за развитие, във всички постоянно модернизиращи се арабски общества ислямът може да заеме същото място като религията в англосаксонските страни.

Едновременно с това в страни, на които е дадено да минат през нелекия път на възстановяване след конфликти, ролята на религиозните идентичности остава много висока и религията може да се превърне в основа за възстановяване на държавността и системата на социалните отношения.

При тази тенденция, която ще се запази за целия регион – религиозно хомогенизиране на обществото, репресията върху религиозните малцинства вече няма да бъде свързана със събитията през 2050 г., а със спецификата на действащите конфликти.

Динамика на конфликтите и диференциация на държавите

Динамиката на тяхното развитие ще бъде още един фактор, който ще определи и напредъка на целия Близък Изток. Ясно е, че при всякакво развитие в арабските страни ще се запазят много социално-икономически, политически, религиозни и други елементи на противоречия и дисбаланс, които ще направят това развитие особено уязвимо на вътрешни и външни предизвикателства.

В същото време, ако предсказването на появата на нови конфликти е безсмислено, то не толкова интензивната динамика на развитие на настоящите общества – либийското, сирийското, йеменското и други, очевидно ще окаже ефект и върху картата на региона, и върху целия характер на развитието на този регион през следващите години.

За всеки от тези конфликти е възможно развитието на един от следващите три сценарии.

Позитивен – възстановяване на държавността и управленските институции на териториите на тези държави.

Умерено негативен – фактическо  разпадане на държавите, включително официална федерализация, която в резултат от слабостта или недоброто функциониране на институциите в действителност ще доведе до загуба на контрол върху перифериите, постепенно формиране на центрове на алтернативна власт в тези периферии и сецесия – те ще продължат съществуването си като отделни държави.

При такова развитие на събитията Либия може да се раздели на две или три държави (по-скоро на две), Йемен – на две, Сирия – минимум на три, въпреки че различни експерти предричат и други варианти.

Отделни части от разпадащите се държави могат да влязат в състава на сега съществуващите – Киренайка да се присъедини към Египет, сирийският Кюрдистан да се обедини с иракския и т.н.

Резултатът от това разпадане ще бъде формирането на слаби и даже нежизнеспособни държавни образувания, лишени от икономически ресурси за развитие. Дефицитът на ресурси и слабостта на институциите ще доведе до обостряне на борбата сред елита, нов ръст на конфликтите и вероятно до по-нататъшно раздробяване.

И накрая – третият, най-негативен сценарий – предполага запазването на многогодишните конфликти, пълна деградация на институциите на държавна власт и нарастваща архаизация на обществата.

Последните два сценария с голяма вероятност ще допуснат продължение и преливане на конфликтите в съседните страни – Йордания, Ливан, Турция, Саудитска Арабия в сирийско-иракската зона и в Тунис и Алжир – в магребската зона.

Въпреки това, дори и при най-положителното развитие на събитията е очевидно, че пълното икономическо възстановяване на засегнатите от конфликтите страни няма да отнеме година или две, а в най-добрия случай – 10-20 години.

Регионална перспектива 

Ако разглеждаме региона като цяло, то неговият облик ще бъде определен от още няколко обстоятелства. Първо, това са процесите на интеграция.

Интеграционните процеси в Персийския залив в рамките на Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив вече са по-напреднали, отколкото навсякъде другаде в Близкия Изток. В случай на благоприятно развитие на събитията в страните-участници в Съвета тези процеси ще се запазят, въпреки че е малко вероятно – даже в далечна перспектива – той да тръгне по пътя на изграждането на силни наднационални политически институции. По-скоро основното внимание ще бъде насочено към икономическото, военното и, възможно е, към правно сътрудничество между държавите. Страхът да не изгубят политическия си суверенитет още дълго ще определя техните подходи към процесите на интеграция.

Дори и да бъде започнат, процесът на интеграция в Левант и Ирак ще протича в много сложни условия на посткризисно развитие на този субрегион и частична загуба на тяхната самостоятелност на световната арена. Като се има предвид, че икономическата интеграция тук изглежда малко вероятна, то всякаква форма на политическа интеграция – чрез създаването например на голяма субрегионална конфедерация – може да изисква намаляване на конфликтите и решаването на проблема с преформатирането на картата.

И накрая – интеграцията в посока изток-запад в Магреб също изглежда малко вероятна. Политическите системи на държавите, които включва областта, са едновременно разнообразни и най-вече (с изключение на Либия) самодостатъчни, техните икономики не са тясно свързани една с друга. Развитие на каквито и да било форми, преди всичко на икономическа интеграция в рамките на Средиземноморието, е възможно по оста север-юг.

По всичко личи, че в далечна перспектива регионът ще продължи да бъде зависим от извънрегионални сили.

Всичко това описва една, ако не мрачна, то достатъчно тревожна картина за бъдеще, изпълнено с конфликти, социално-икономически заплахи и политически неуредици. Преодоляването на бъдещите предизвикателства ще изисква от арабския свят преди всичко възможности за търсене на творчески идеи, намиране на нови интелигентни решения и способност да възприеме съществуващия световен опит по отношение на модернизацията и развитието на държавността.