Детството и юношеството са крехък период, през който развиващият се човек непрекъснато се изправя пред нови и нови изпитания, всеки изкачен връх веднага е засенчен от друг – още по-висок.

Пробивайки си път през живота, детето придобива все повече нови умения – в това число и емоционални – изгражда личността си, емоционалната си цялост и способността да се адаптира към условията и да функционира успешно в обществото.

Детската и юношеската възраст са трудни не само за тези, които минават през нея, но и за техните близки – понякога те се чудят реакциите и поведението на детето дали са „нормални“ или има нещо, което не е наред. Това като че ли е по-лесно да се каже в случаите на хиперкинетичното разстройство или пък когато детето проявява агресия или дори жестокост.

За съжаление, това не може да се каже за емоционалните разстройства, симптомите на които твърде често се възприемат от околните като типични за нормалното развитие на децата. За това и до диагностициране и търсене на помощ се стига едва тогава, когато разстройството стане причина за сериозни проблеми в училището и за трудното приспособяване на детето там.

Емоционалните разстройства в детска и юношеска възраст включват основно тревожни, депресивни и страхови състояния, които имат различни причинители и по принцип са преходни и обратими. Въпреки това, съществува връзка между тези разстройства в детската възраст и невротичните състояния при възрастните.

Най-силно засегнато е училищното функциониране, където може да се стигне до неуспех, понижаване на постиженията и нарушаване на социалната интеграция на детето с дългосрочни последствия.

Стеснителността, страховете и неспособността за пълноценно участие в социални ситуации често носят на детето усещане за непълноценност.

Често обвинявани са травматичните събития в детска възраст, и е вярно, че те нерядко предизвикват началото на разстройството, но не бива да се разглеждат като основна причина за появата му.

Всяка възраст – със свой страх

За различните възрасти за характерни различни страхове – например у новородените има страх от загуба на близост и физически контакт с майката, на 6-8 месечна възраст детето проявява срамежливост и страх от непознати. Към 12-18 месечна възраст се появява страхът от раздялата.

За 2-5 годишните е нормално да се страхуват от тъмното, вода, огън, гръмотевици, животни и др. Към 7-годишна възраст се появява страхът от абстрактни неща – смърт, чудовища, болести, природни бедствия. След 12-годишна възраст се появява и страх от неуспех, страх от това да бъдеш отхвърлен.

И така – нормално е 3-годишното да се страхува от тъмното, но не можем да кажем това за 12-годишното. При емоционалните разстройства има необичайно персистиране на страховете, с прояви на страхове, които са характерни за по-ранни възрастови периоди. Това има негативно отражение и върху ежедневието на детето и семейството. Наблюдава се тревожен фон, потиснатост, неувереност, отбягващо поведение, изолация, отказ от училище.

Често при децата има и соматизация на тези проблеми – те се проявяват във вид на коремни болки, главоболие и повръщане, което води до продължителни и безрезултатни изследвания, допълнително нанасящи психическа травма.

Развитие

Установено е, че децата с емоционални и тревожни разстройства имат проблеми както в училищните постижения, така и във взаимоотношенията с връстниците и със семейството си. Те имат понижено самочувствие и постиженията им обикновено са под възможностите им.

Тревожните разстройства в детска възраст имат тенденция да продължават в юношеството и дори – в зряла възраст.

Децата със социална тревожност и като възрастни продължават да имат тревожност при ходене на работа и като цяло имат избягващо поведение спрямо социалните ситуации.

Според изследванията колкото по-рано започват тревожните симптоми, толкова по-вероятно е те да продължават и в късна въраст.

Ранното лечение, което се изразява в поведенческа терапия, е важно за превенция и предотвратяване на усложненията и на развитието на симптомите в по-късна възраст. Важно в психотерапията на тези състояния е тя да се води на няколко фронта – подкрепата да е насочена, освен към засегнатото дете, но и да се обърне не по-малко внимание на родителите. Те трябва да участват в родителски тренинг, който да ги обучи как да подпомогнат детето. Това важи и за социалната му среда – училището.