Борисов все ни внушава: Управлявах повредена, но все пак работеща държава и няма да дам други да я счупят дотам, че да спре съвсем! Но забеляза ли той противоречието, в което се заплете? Коментар на Димитър Камбуров за Дойче Веле

Политолозите обичат да говорят за конкуриращи се наративи: народът срещу мутрите, мафията срещу държавата, и т.н. Тези разкази са неизбежно фигуративни. Президентът зове "мутри вън!” и всички се оглеждат. Премиерът (както през 2013-та) разкри, че мафията иска да го свали, а протестът бил нейна маша. Събрани, двамата твърдят, че мурафетите на мутрите и мафията се продават навсякъде в държавата: възглед, с който протестът не спори.

Разни гласове зоват двамата големи да седнат по генералски и да се разберат по мъжки. Други казват, че е късно, че времето за диалог е отминало. Протестът е категоричен: не искаме диалог, искаме да си вървите! Е, до Радев още не е опрял. В политическия език на въоръжение при актуалните политически играчи обаче не се минава без диалогичност. Явно всички споделят възгледа, че държавата е машина, когато в един глас говорят за нейния рестарт. Всъщност метафората за рестарта не обещава много: тя предлага не повече от автокорекция на все същата операционна система.

Колко повредена е държавната машина

Когато Борисов се кълне, че няма да им даде да счупят държавата, той внушава, че държавата е сложна машина, изискваща умели и опитни оператори, каквито искащите оставката му не са. Когато обаче прегърна идеята за ВНС, той де факто призна своя десетгодишен управленски провал и второ, че причината за него е системна: че държавата е била изначално повредена поради конструктивни дефекти в конституцията, откъдето и нуждата от нов основен закон.

Печелене на време или не, идеята за нова конституция оголи противоречието, в което отдавна пребивава Борисов: хем десет години умело опериране на държавната машина, хем тя е с устройство, позволяващо други да управляват и държавата, и него. Принципно няма как да се счупи нещо, което е било поначало повредено. Така с идеята за нова конституция Борисов призна и същевременно оправда провала си, с което по същество се солидаризира с протеста. Затова и следва веднага да подаде оставка поради призната управленска несъстоятелност и поради лъжата, че е управлявал и е можел да поправи държавата в движение.

Борисов, който беше обещал да се справи с корупцията и мафията, днес си измива ръцете, че олигархията му е извивала ръцете, вързани от държавното устройство. Ако някога твърдеше: Аз ги хващам, те ги пускат! днес чрез конституционния вопъл признава, че през цялото време е бил марионетка, демократична фасада, легален параван и потьомкинско село за-пред гости от Европа.

Разбира се, двете метафори – за счупването на държавата и за държавата като поначало повредена – според него са в продуктивно противоречие. Ако на площада хората са по-малко, то е, защото тези от кръчмите му вярват, когато де факто твърди: направих за вас всичко според дадените ми от системата възможности; да, най-бедните сте в Европа в най-корумпираната и недемократична държава, но все пак повдигнах жизнения ви стандарт. Да, около мен се крадеше, а и на мен нищо човешко не ми е чуждо, но мърдах напред страна с квадратни колела. Наследих модел, с който се борих до неговата окончателна победа. Ето ме победен и честен: провалих се по структурни причини. Управлявах повредена, но все пак работеща държава. Няма да дам други да я счупят дотам, че да спре съвсем!

Метафората за превзетата държава

Опозиционните говорители предпочитат предмодерната метафора на пленената и превзетата държава. Трагико-героическите обертонове в превода на state capture може и да грабват масовото съзнание, все още под знака на петвековното робство, но все пак се има предвид държава, която е превзета (с измама, отвътре), уловена (като в мрежа) или "захваната” (според неологизма на експерта по темата Д. Смилов).

Според опозиционните лидери, държавата само привидно се управлява от видимите лица на властта, докато и тя, и те са всъщност на разпореждане от олигархичните кръгове (Пеевски, Доган и др.). Достатъчно е те да вземат властта, за да се освободи тя от олигархичния диктат, първо, защото те самите са морално чисти и икономически необвързани, и второ, защото знаят какво да променят и как да поправят в така съществуващата уредба, тъй щото държавата да бъде освободена от мъртвата хватка на олигархията. Дузина години по-рано същото твърдяха и Борисов, и ГЕРБ.

Ако нещо обединява автентично протестиращите, то е съзнанието, че държавата е поначало превзета отвътре, тъй като това е било правно и институционално възможно, т.е. държавата е "заложник” и "плячка”, защото така е замислена и конструирана. Протестът изхождаше от интуицията, че моделът е сбъркан, че преднамерено позволява недосегаема и невидима власт. Затова в началото той настояваше и за нова конституция, която да демонтира механизмите, позволяващи машинации в държавната машина. Утопичната визия на протеста беше, че държавата следва да се почне отначало, да се изгради отново из основи. В същото време, не без да изпада в противоречие, протестът настояваше за неотложни избори измежду политически играчи и партийни формации, които отхвърлиха необходимостта от нов държавен дизайн. С изключение на ГЕРБ, чиято афера с новата конституция вече коментирахме.

Парадоксът е видим

Парадоксална ситуация отвсякъде: ГЕРБ хем отказва да сдаде властта, хем признава, че не я държи. Опозиционерите хем твърдят, че системата е изначално сбъркана, хем я легитимират чрез волята за избори и ни внушават, че могат да я оправят в движение. Впрочем, пак с изключение на закъсняло революционизираната ГЕРБ, у никого не личи готовност за преоценка на Прехода. Криминалната му несправедливост, довела до дотам разчекната социална ножица, че идеята за българско общество от десетилетия е баснословна фикция, остава извън дневния ред на опозицията.

Така е, защото всички от Нинова през Трифонов до старата гвардия в Демократична България, са деца-отличници на Прехода. С преизбирането на Нинова БСП се затвърди като партия на статуквото и крепител на превзетата отвътре държава, също като ДоПеСарая, воден от сякаш изконни права над раята, както и народняка Трифонов. Протестът, който също недоизрече Б-то на Прехода, тъй и ще си остане с отворена в А уста. Не може да се сърди на десницата: тя вярва в неприкосновеността на капитала (натрупан все едно как). Не може да се сърди и на БСП, която е убедена, че всяко скъсване на пъпната връв с БКП и Путинова Русия, ще спре притока на олигархична храна и електорален въздух.

Протестът иска нов градеж, тъй като не вярва сградата да става за саниране. На него му липсва такава левица, която да критикува наследствата и статуквото на Прехода. При нейната липса, протестът е обречен да разиграе поредната популистка ситуация на разрив между "елити" и "маси”, само дето наследникът на Борисов, г-н Трифонов, нехае за него. Тъй че протестът като искане не просто за избори и рестарт, а за нов дизайн, сглобка и работа на системата, е обречен. Алтернатива няма, чака ни отново центърът, историческото блато. Както нямаше лустрация, тъй и страницата на Прехода ще бъде обърната непрочетена.
Борисов и ГЕРБ всъщност подкрепят протеста с една конституционна идея повече от опозицията. Остава да я подкрепят с оставки.