Има едно място в нашата столица, където няма да чуете българска реч и аз ще ви разкажа за него.

Искам да ви разкажа една история от улиците на града. Аз такива обичам да разказвам, защото обичам улицата и това, което тя носи със себе си – истината. Истината за случващото се по улиците на моя град, на вашия град. Истината, която дали умишлено, или не, премълчаваме.

Истината, че в центъра на София се заражда друг град и в него официалният език не е българският.

Всичко започна на ул. „Пиротска”, там където тя се пресича с бул. „Христо Ботев”, там където стара София се разпада. Денят е делничен. Часът е късноследобеден. С приятел изпълняваме поръчка на известен архитект да заснемем фасади на стари градски къщи и характерните детайли по тях. Вместо това, разходката ни из някогашния Ючбунар и еврейската махала се превръща в нещо съвсем различно...

Мястото е потискащо. Някога красивите сгради са позагубили блясък и постепенно се превръщат в руини, готови всеки момент да паднат. Все пак ние продължаваме към известния с печалната си слава „Женски пазар”. Избягван от мнозина софиянци,

пазарът е много търсен както от дилъри на контрабандни цигари, така и от много имигранти от Близкия Изток и Африка.

Това не е извод, това е просто заключение, базирано на доказателствата, които собствените ни сетива дават.

Веднага след като подминаваме прясно ремонтираната сграда на Главното мюфтийство, завиваме наляво към сергиите на пазара и забелязваме промяна в обстановката.

Все по често се чува чужда реч, главно арабска.

Откриваме и рязка промяна по витрините на заобикалящите ни магазини. Все по-често се натъкваме на магазини със стоки, специфични за Ориента, които освен с български, се рекламират и с надписи на арабски. Тази тенденция продължава, докато завиваме по ул. „Цар Симеон”.

Именно на улицата, носеща името на Симеон Велики, българският език спира да е фактор.

Тук един-два магазина имат български надписи, останалите не са счели за нужно да си дават толкова труд... По протежението на улицата има много хора, но те никъде не отиват. Стоят си на групички от 3-4 души, пушат, пият бира от кутийки, люпят семки и си говорят.

Почти всички са млади мъже, на не повече от 30-40 години.

Минавайки по улицата, ние привличаме вниманието им. И двамата се отличаваме с някак по-европейския си вид и българския си език. Сигурен съм, че и фотоапаратът изигра своята роля в това, да не останем незабелязани.

Снимаме си ние фасади и орнаменти, обсъждаме впечатления и внезапно осъзнаваме, че младо момче от арабски произход ни следва от разстояние. И така повече от 20 минути...

Чудно ни е, но продължаваме - никому нищо лошо не правим! Около нас се редят „халал” месарници, арабски пекарни, фризьорски салони, магазини за хранителни стоки и такива, от които имаш чувството, че можеш да си купиш всичко. Забелязваме дори и център за телефонни обаждания. Осъзнаваме също, че не чуваме, нито виждаме българи от около половин час.

Един човек ни пита на английски език:

“Where are you from?” („Откъде сте?”), а ние честно и смутено отговаряме: “From here” („Оттук...”)

И в този момент си навличаме проблеми! Трима мъже от отсрещната страна на улицата решават, че не искат да снимаме и започват да викат по нас, размахвайки пръст към фотоапарата.

Един от тях се засилва към мен, крещейки неразбираеми слова.

Доближи на метър. И двамата стоим в познатата на всеки мъж стойка, от която става ясно, че или единият ще отстъпи или ще последва физическа разправа. В същия момент до нас спира такси, блокирайки цялото движение.

„Момчета трябва ли ви помощ?”-

пита мъжът зад волана. Намесата на таксиджията веднага охлади желанието на неговорещия български господин да се посбием.

Обаче, случката и нас отрезви. Продължаваме по улицата с далеч по-заострено внимание и излизаме на бул. „Княгина Мария Луиза”. Тръгваме към „Баня Баши” джамия. По пътя се натъкваме на все така нетипични за столицата ни сцени, но обстановката вече е различна -

отново чуваме българска реч!

Даваме си вид, че много не ни пука от преживяното, но всъщност не е съвсем така.

Истината е, че беше четвъртък, 6 август 2015. Истината е, че се намирахме в центъра на София, на няма и 300 метра от Триъгълника на властта! Истината е, че там на улицата, носеща името на най-великия ни цар, чужденци не бяха имигрантите от Близкия Изток или Африка. Чужденците бяха българи и носеха имената Християн и Андреас.

Чужденците бяхме ние...

А ето и снимките, заради които за малко не стана въргал. В хронологичен на историята ред: