Отворено писмо

До председателя на САБ

 Христо Мутафчиев

и Валентин Танев, председател на Гилдията на актьорите

Христо, обръщам се към теб, защото се познаваме… Ти беше „мечка” в нашия театър и заедно сме изиграли над 40 представления. А Вальо е сегашната ни „мечка”.

Ти, Христо, най-добре знаеш как се репетира и играе в Ловеч и какви представления се правеха…, представления, които благодарение на така защитаваната от теб реформа вече не са възможни. Знаеш всеотдайността на артистите и техническите ни служби.

 Знаеш, че само смъртен акт е извинение за отсъствие от работа на всеки един от театъра. Самият ти казваше, че сме по-добри от теб, защото нямаше достатъчно време да репетираш – зает със снимки и участия в цяла България.

Помниш „На хубавия, син Дунав”, нали?

Знаеш и че в нашия театър работехме почти всеки сезон с Грети, Бина, Добчев, Поляков, Юлия Огнянова, Йосиф Сърчаджиев. Питай ги как се работи с нас! Питай ги! Защото те идваха не заради баснословни хонорари, а за символични суми единствено заради трупата на Ловешкия театър. Самоотвержената ни работа и талантът ни са били цената на техните гастроли, а наградата – отличията от фестивали.

Вальо не знае и няма да разбере, защото заедно с две други „мечки” ни отне правото да работим. Отнеха ни парите поне за поне три стойностни представления. С парите, дадени му за постановката на комедията „Търся си нов мъж”, ние можехме да направим минимум три представления, при това с добри режисьори. 

Вашата „реформа”, Христо, ни отне тази възможност. Превърна ни в „мечкарник”, както и повечето театри в провинцията.

И това е само една от причините, заради които престанахме да членуваме в САБ. Той стана не Съюз на артистите, а на „мечките“ (използвам твоето определение).

Знаеш ли, Христо, какво значи да си актьор в провинциален театър? Знаеш ли, че това е обреченост? И че докато един ваш „мечешки” хонорар само за едно представление е колкото месечната ни заплата, ние работим безусловно за нашата публика…, понякога седмици без почивка.

Ние не станахме „мечки”, защото нямахме време за участия в кино и телевизия… И не защото сме по-лоши артисти от твоите „мечки”, просто не ни оставаше време заради заетостта ни в театъра.

Знаеш ли какво е да играеш в зали, които не се отопляват по пет дни седмично? Знаеш ли какво е да репетираш и играеш на 5 градуса? Или с температура 39 да се качваш в студения бус и да тръгваш в турне? Да си купуваш гримовете сама и да си носиш дрехи от къщи, защото театърът няма пари?

Знаеш ли, че когато аз самата се разболях от рак, не съм ползвала нито един ден болнични? След операцията още с конците тръгнах на работа. После ходех едновременно на химио- и лъчетрапия и… на репетиции и представления. Никой в театъра не разбра какво ми се случва – правех го от любов към работата си…, а може би от глупост.

Не съм само аз. Познавам много други прекрасни колеги, които са играли болни.

И сега да ме наричаш мързелива…, да твърдиш публично и да внушаваш на хората, че лежа на гърба на държавата, дълбоко ме обижда и ме прави много гневна, Христо!

Затова отказвам да ме представляваш пред министерството!

Отказвам да ме представляваш и пред моята публика!

Отказвам да приема, че трупите на театрите в провинцията са непотребни!

Отказвам да приема, че театърът не е изкуство, а евтино забавление!

Отказвам да приема измерването на работата на театрите в левчета от продадени билети, а не по качеството на спектаклите им!

Изкуството не се мери с пари, Христо!

Аз съм актриса и държа на достойнството си – моето и това на колегите ми. И ще се боря за правото си да правя изкуство, а не евтина чалга.

Обръщам се не към министъра, защото той не знае това и повтаря като папагал вашите думи – но вие знаете. Вие прекрасно знаете, но му внушавате нашата безполезност заради личните си ползи. И в това е голямата ви вина към съсловието. Непростима.

И ме боли…, боли с най-страшната болка – предателство от близък!

Много ме боли, Христо!

Слава ГЕОРГИЕВА, актриса, носител на наградaта „Ловешки меч” за театър

(която ми е по-скъпа от всички спазарени „Икари“)