Бием афганистанците, защото обичат други европейци, но отвън ни плащат да ги задомим при себе си

Светослав Терзиев:

Ако на следващия Европейски съвет запитат премиера в оставка Бойко Борисов "Вие защо биете афганистанците", най-добре е да не крие: от ревност. И да каже истината: "Те обичат други европейци, а ние ги държим насила". Най-много да го разкритикуват за домашно насилие, но не и за расова, етническа и прочие омраза, която е несъвместима с европейските ценности. Все пак и в културни европейски семейства възникват напрежения от измамна любов.

Жалко, че нашият премиер е толкова възпитан и деликатен. Ако имаше по-твърд характер, щеше отдавна да тропне по масата в Брюксел и да заяви: 

Като се обичате, вземете се! 

По волята на нашите европейски "началници" той започна да превръща България в затвор за транзитно преминаващи към Западна и Северна Европа, където ги тегли сърцето. Тези хора разбират за съществуването на България едва когато минат границата й. Ако можеха да я прехвръкнат, с това щяха да изчерпат интереса си към нея.

Един от близките ми приятели в студентските години бе пакистанецът Масуд Панджаби от Карачи. Запомнил съм го като удивително възпитан и образован човек. Странен беше, защото бе избрал да дойде да учи в България през 1971 г., след като бе прочел книгата на британската историчка и писателка Мерсия Макдермот за Левски "Апостолът на свободата", излязла през 1967 г. на английски език. "Като четох за Левски, се заинтересувах от българите и така избрах да уча журналистика в Софийския университет", разказваше той. Произхождаше от сравнително заможно семейство, притежаващо автосерзиз, което можеше да си позволи да го издържа в чужбина. Негов брат пък бе избрал да учи медицина в Швеция. Масуд имаше толкова силен интерес към България, че овладя българския език по-добре от другите чуждестранни студенти във Факултета по журналистика. Дипломира се с висок успех и можеше да остане да живее у нас като пакистански кореспондент или представител на частния бизнес, защото никой не го пъдеше, въпреки че идваше от държава отвъд желязната завеса. Но му загубих дирите. 

След години друг пакистанец ме спря случайно на Орлов мост, каза, че ме е виждал по телевизията, и ми предаде поздрави от Масуд, който бил в Швеция при брат си. Там си създал семейство, но си запазил добрите чувства към България. Можело да дойде някой път като турист. Помолих неговия сънародник да му предаде, че ако желае, може лесно да ме открие по телефона в редакцията, но повече не получих вест от него. Въпреки симпатията си към България, явно не намираше смисъл да идва повече. Сега си мисля, че ако гледа по сателитна телевизия кадри от баталиите в Харманли, където афганистанци и пакистанци се мятат като пленени твари, твърдо ще реши повече да не стъпва тук. Всъщност те искат да отидат при него или да се установят в някоя западноевропейска държава с близък до шведския стандарт на живот - например Германия.

България бе натоварена с европейска мисия, 

която не съществува в нито един договор. Вярно е, че е външна граница на ЕС и трябва да спира нежелани пришълци, но нищо не я задължава да се превръща в пленнически лагер, а още по-малко в концлагер. Щом установи самоличността им, няма право да ги държи заключени, защото би означавало, че лишава от свобода хора без съд и присъда. Така постановява чл. 5 на Европейската конвенция за правата на човека. Допустим е "законосъобразен арест или лишаване от свобода на дадено лице, с цел да се предотврати незаконното му влизане в страната, или на лице, против което се предприемат действия за неговото експулсиране или екстрадиране". В никакъв случай обаче България не може да задържа на своя територия хора, само защото другаде не ги желаят. Освен това чл. 2) ал. 2 от Допълнителния протокол № 4 на конвенцията постановява, че "всеки е свободен да напусне пределите на всяка държава, включително и на своята". 

Дъблинският протокол, който позволява на държавите от вътрешността на ЕС да връщат незаконни мигранти в страните, където за първи път са стъпили на европейска територия, не отменя конвенцията за правата на човека. Няма да е далеч времето, когато афганистанци, пакистанци и други ще започнат да съдят България в Страсбург, че незаконно ги е лишавала от свобода, като ги е държала в приемателни центрове от затворен тип ненужно дълго в сравнение с нормалната административна процедура за установяване на тяхната самоличност и основания за пребиваване. Даже неработещата политика на ЕС за преместване и презаселване на бежанци не дава основания на никого да ги превръща в затворници там, където те не желаят да живеят. В сравнение със Западна Европа България определено е по-непривлекателна, щом собственото й население я напуска така масово. Превръщането на обезлюдени зони в места за принудително заселване на чужденци, затварянето на мигранти в контейнерни селища зад бодлива тел и вкарването им в изоставени казарми от затворнически тип няма нищо общо с европейските принципи. България трябва да има смелост да го заяви, щом държи да бъде смятана за европейска държава.

Как да го заяви обаче на масата на Европейския съвет, когато под масата е сритвана да мълчи и да изпълнява други инструкции? 

Германия допусна непростима грешка миналата година, като отвори, без да се консултира с никого в ЕС, границата си за всеки, запленен от социалната й система, мигрант. По този начин тя покани един милион души да минат транзит през границите на други европейски държави, които нямаше как да ги спрат. Закъснялото осмисляне на последиците наложи да бъдат затворени всички граници, включително и вътрешните в Шенгенската зона. Вярно е, че временни затваряния на границите имаше и по-рано заради терористични актове в Париж и другаде, но присъдата над Шенгенската зона дойде заради мигрантите. Определянето им като бежанци бе само оправдание, защото нито един от тях не е бежанец отвъд територията на Турция (когато става дума за иракчани и сирийци), където животът им е в безопасност. А всички останали са още по-малко оправдани да шетат из Европа като в разграден двор, защото никой не ги гони чак до тук.

Политиката на широко отворени врати, като криво разбрана глобализация, донесе голямо разочарование и прати дълбоко във фризера всякакви разговори за по-нататъшна европейска интеграция и федерализация. Едни от първите разочаровани бяха младите и здрави мигранти, които по Нова година научиха в Кьолн и другаде, че жените не са станали общи в глобализиращия се свят. Когато германките започнаха да пищят от посегателства, властите най-напред ги накараха да млъкнат, за да не проличи грешката на политиците. Това бе многозначителен знак, че информационните бариери падат по-бързо от граничните. 

Също като германките, България трябва да мълчи и да понася последиците от чужди грешки. Не че е съвсем невинна, защото в обичайния си криминален стил и тя се включи в далаверата, наречена трафик на мигранти. Но когато политиците й се спотайват, обществото само взема думата и надига глас. 

Протести в Харманли, митинги в Ямбол, шествия в София - скоро може да се стигне и до национален референдум, каквито призиви има, за да се чуе в Европа гласът на българите, ако ще и през главата на собствените му ръководители. България все още не е съвсем опразнена територия за принудително заселване на нежелани от никого мигранти. Борисов си отива панически, но въпросите към него остават - например, за какво взе така експресно 160 млн. евро, точно когато Словакия, като ротационен председател на ЕС, предложи план едни държави да настаняват мигранти, а други да им плащат? Малта, като една от засегнатите, веднага отхвърли оферата, защото прецени, че националното й достойнство струва повече, но българското правителство мълчи загадъчно. Хвалбата, че усвоява 100% европейското финансиране, сваля всякакви задръжки пред силата на парите.

Ако някой не е разбрал, не е късно да се замисли: след като България бе опоскана от родни скакалци, остана да бъде предложена и самата тя за продан. Купувачи не са мигрантите, а онези, които възнамеряват да се отърват от тях. Същите, които от години я критикуват заради корупция на високо равнище, вероятно вече виждат в корумпирания български елит шанс да си решат собствените проблеми. България наистина има нужда от нови затвори, но не за мигранти, които просто трябва да отпрати по живо по здраво, а за собствените си политици.