"Изгубени във времето":  Да ходиш 6 километра, за да хванеш автобуса

Жителите на селата Локвата и Блато са принудени да изминат 6 километра пеша, за да хванат автобус за Кюстендил или Дупница

В рубриката „Изгубени във времето“ по bTV на Радиана Божикова ни отвежда в селата Локвата и Блато. В най-обикновени и тъжно повтарящи се истории няколко българи разказват за отчаянието и страховете си като обитатели на селата, които си отиват.

Само един автобус два пъти в седмица стига до селата Локвата и Блато, където общо живеят 17 души.

80-годишният Асен Борисов живее сам в почти забравеното село Локвата. Страхува се дори да ни отвори вратата. Разказва, че баща му бил беден и затова не успял да получи образованието, за което мечтал. Младините му минават като механик и шофьор. Има деца и внуци, които обаче рядко вижда.

Споделя, че България много се е променила. Преди българинът е бил „родолюбив, грижел се е за приятелите, за комшиите“, а „сега гледа да дойде да те открадне и да те убие, за 2 лева ще те убие. Аз съм работил денонощно, толкова много съм се трудел за тези 2 лева“, казва Асен.

Мъжът се оплаква, че има проблем със ставите, но няма възможност да се оперира, защото му „искат 6000 лева“, а пенсията му е 200 . Посетил е „сите болници у София“ благодарение на внуците, защото автобусът от селото не ходи до Дупница, където има лечебни заведения.

Тръгваме да проверим на какво разстояние е спирката от село Локвата до Дупница, но по пътя срещаме Йордан Блатски. Той е роден в Локвата, но живее дълги години в Дупница със съпругата и децата си. Спомня си времето, когато в селото е имало училище, а „сега няма нищо, всичко пустееше“.

Дълги години Йордан е работил като миньор, може би и затова днес е избрал живот в тишината.

„Работил съм в мината, след това помощник копач, копач и накрая 10 години бомбаджия. Много опасна работа. Опасна работа, опасна, но ето сега ще си стоим тук“, споделя той.

Тежката работа се е отразила на здравето му.

„Пием лекарства, за да можем да живеем, до там стигнах. Започвам да повръщам, жената пита: „Сега защо повръщаш?“. Викам: „Защото не съм си взел лекарствата“, разказва Йордан.

По пътя екипът ни среща още един човек - Венцислав Груйчев. Работата на Венцислав е да чисти пътища, реже клони, дървета. Работи 14 дни по 4 часа за 54 лева. 

Не му се разказва за миналото. Живее сам. Казва, че отдавна е спрял да мечтае. За да си докара някой друг лев към заплатата си от 54 лева, върши дребни услуги за различни хора за по 5-10 лева.

Ние продължаваме да търсим спирката, която е така важна за Асен и Йордан. Единият, за да отиде на лекар, другият, за да си вземе лекарства и да се види с близките си, които не си представят живот в село Локвата. 

Накрая успяваме да хванем автобуса, чийто билет струва 3 лева и с него минаваме и през село Блато, където живота също е спрял. В кметството вместо картони за книги има картони на починалите, които са повече от тези на живите.

За хората от Локва и Блато, които искат да стигнат да Кюстендил или Дупница, така както се налага на Йордан и Венци това е единственият вариант. До спирката обаче се стига, само ако вървиш 6 километра пеша.

В село Локвата живеят 7 човека, 6 мъже и само една жена, която така и не успяхме да намерим. Открихме спирката, макар и само за двама, които ще я използват само понякога.

„Изгубени във времето“ е нова рубрика на „Тази събота и неделя“, която разказва за двете лица на България и изчезващите селища у нас.