Голяма благословия е, че все още можем да общуваме един с друг.

Къде предпазливо и двулично, къде юнашки честно. Избор е.

Тази вечер се заприказвахме за протестите с няколко местни от Созопол. Най-мълчаливият от тях ни слуша, слуша, пък накрая рече:

- Окумуш жена си, но си жена. Не го казвам с обида. Куражът няма пол, но с нож и с голи ръце природата е отредила да се бият мъжете. За толкова много пари и интереси става въпрос, че от цифри даже не ви забелязват, не ви виждат и не ви считат за враг, за да влязат в битка с вас. Тия не са престъпници, за това, че ни обират.

Не са престъпници, че ни продават. Престъплението им е, че лишиха от смисъл младите. И ни докараха до там да ги отглеждаме като куфари, които някой ден ще напълним с дрехи и ще ги изпратим на летището. Земя без млади е мъртва земя. А мъртвата земя ражда злоба. Не знам колко сте там- на площада, но колкото и да сте, викайте, борете се. Не ти правя комплимент, боли ме, срам ме е, че не намирам вяра да дойда.

Аз съм към мъртвата земя, от тези без вяра. Не можеш да ме съдиш, че съм уморен. Но вас, слава Богу, че ви има, защото нашата земя заслужава да е жива.

Да видиш мъж да плаче над чашата с ракия след такива думи е всичко, което трябва да запомниш. Ако си жив.

Мария Лалева