Безумието като национална съдба

Автор: Димитър Бочев, Портал Култура

Изневиделица ден след ден попадаме или в предизборен, или в изборен, или в следизборен, или в междуизборен период и ден след ден в тази безконечна щафета общественият хаос става все по-необозрим.

Един непрекъснато омаловажаван и подценяван дори от специалистите хаос, който – като всеки хаос – води в нищото. Ежедневните опити и от парламентарната, и от медийната трибуна да се провъзгласи това безредие за съществен белег на демокрацията и дори за свидетелство за демократичност, вече не хващат вяра. Не хващат вяра и медийните натяквания, че видите ли и в Белгия е от години така. Ако в Белгия е наистина така, в двайсетина други проспериращи европейски държави не е така. Пък и за разлика от нас, белгийците съвсем не се гордеят с отсъствието на редовен кабинет.

Освен това, ако една икономически водеща и социално обезпечена европейска държава с установени демократични традиции и със съблюдавани граждански регламенти може да си позволи подобен лукс, за една прохождаща балканска демокрация подобен лукс се превръща в риск с непредсказуеми последствия.

В настъпилата неуправия партии на статуквото изведнъж се оказват извън статуквото, а партии, довчера воювали далеч не само с легитимни средства срещу статуквото, се превърнаха в статукво. Всички тези формации днес, в настъпилата непрогледност се надпреварват да се обединяват и разединяват взаимно и го правят, водени не от принципи, а от властолюбие.

И за да не бъда криворазбран, бързам да уточня, че властолюбието също може да бъде принцип: естествено е една политическа партия да се стреми към държавната власт – неестествено е обаче да го прави на всяка цена и с всички подръчни средства, потъпквайки собствените си начала и каузи.

А се случва тъкмо това. Като гледам реваншисткия бяс, пришпорил служебното ни правителство, неволно си спомням изречените преди почти век и половина, когато се съграждаше младата българска държава, думи на един наш възрожденец: живели сме и в по-тежки времена, но в по-позорни времена не сме живели. А опасността тези днешни времена да се превърнат и във времена утрешни, а оттам – и в безвремие, нараства ден след ден.

Едно от имената на тази опасност е нови избори, а другото – правителство на малцинството. И двата варианта вещаят разрастване на вътрешнополитическата нестабилност, а трета перспектива не се задава на хоризонта.

Тревожността се нагнетява и от съзнанието, че двете най-колосални злини не само на миналия век – нацизмът и комунизмът – започнаха марша си от улицата към държавната власт чрез подобно анархизиране на общественото пространство и чрез моралното дезориентиране на общественото съзнание, до което то закономерно води. Демокрацията неведнъж е доказвала своята уязвимост за един или друг политически екстремизъм, доказва го и сега ден след ден пред очите ни. Исторически подобни доказателства често са приключвали с господството на едно или друго варварство – подобна опасност ни грози и днес.

Не само естествено – и необходимо е едно новоучредено правителство, пък било то и служебно, да ревизира дейността на предшествениците си. Но подобна ревизия е конструктивна само ако изхожда от принципни позиции. За съжаление родният вариант не е такъв. Най-напорист и неукротим в саморазправата е безспорно вътрешният министър и вицепремиер Бойко Рашков. Трудно ми е да повярвам, че в ежедневните си акции той раздава нравственост и справедливост.

А не му вярвам като държавник, защото не му вярвам и като човек. Като високопоставен функционер на следствието преди трийсетина години Рашков разпитва в традициите на плаща и кинжала моя приятел Евгений Михайлов, а в края на 90-те фактически уволни Богдан Карайотов, единствения следовател, който прие делото за убийството на Георги Марков присърце и който притежаваше и моралните, и професионални качества да идентифицира и разобличи убийците на писателя.

Като доскорошен храненик на комунистическата номенклатура и високопоставен функционер от бранша Бойко Рашков несъмнено е знаел колко далеч е стигнал Карайотов в разкриване на едно от най-зловещите престъпления в цялата ни национална история. И ако някой рече, че като близък на Георги Марков ставам прекалено личен, ще отговоря, че убийството на писателя отдавна, още в момента на атентата на моста „Ватерло” над Темза, се е превърнало във феномен, в знаково престъпление, белязало не само драмата на неговите близки и дори не само моралния облик на нацията ни, а и моралните ориентири на епохата, разполовена от бронята на Желязната завеса.

Безпътието, в което тънем днес, е продукт от пламналите миналата година преди всичко в столицата демонстрации. Впрочем демонстрации е тяхното омекотено, тяхното куртоазно обозначение.

Неслучайно моята литературна колежка и приятелка Теодора Димова сравни тези акции по софийските улици със зловещите отечественофронтовски набези и хайки в първите следвоенни години, а протестърите сравни с „бесове”-те на Достоевски. Еднороден бе погледът и на друг мой приятел, блестящия поет и драматург Стефан Цанев, чиито еретични строфи (особено в поемата му „Отражения”) взривяваха самодейните литературни четения в Софийския държавен университет (така се казваше тогава – сякаш можеше да бъде и частен!) през началото на 60-те. В разгара на народното въстание (терминът не е мой – самите демонстранти наричаха себе си с гордост народни въстаници) заявих по БНТ: „Протести – да! Но само в рамките на цивилизоваността – не и в пороя на диващината!” Казах го със съзнанието, че има нещо по-ужасно и от най-ужасното правителство.

И то е диктатът на разбеснялата се тълпа. Елементи на този диктат разпознаваме и в днешната вътрешнополитическа ситуация. И за да не бъда отново и отново винен, че заклеймявам ангро всички недоволни от тогавашното държавно управление, ще уточня онова, което, бранейки се от клевети и хули, неведнъж съм уточнявал в медиите: съзнавам, че между протестиращите имаше и немалко цивилизовани граждани, които протестираха по цивилизован начин.

Те обаче носеха моралната отговорност, моралната съотговорност за издевателствата на онези, които вилнееха в техните редици и от тяхно име. И които умело се възползваха от анонимността, която им обезпечаваше тълпата. Между път и спътник съществува диалектическа взаимосвързаност – след като маршируваш рамо до рамо с него, безчестието на спътника ти полепва неминуемо и по твоя лик. Към благородни цели не се потегля нито с неблагородни спътници до рамото, нито чрез неблагородни средства.

Да отговаряш на едно безобразие с друго безобразие – учи в „Клетниците” Юго – значи да се миеш с кал. Измити с кал, по-чисти не станахме – станахме само по-нагли.

Обръщам такова внимание на демонстрациите, защото тяхното ехо озвучава и днес гражданската ситуация. Редица млади политически партии дължат и зараждането, и възхода си на миналогодишните протестни шествия. Вече писах и в настоящия форум колко трудно, колко невъзможно се оказа да преведа и разтълкувам за многото си германски приятели наименования като „Има такъв народ”, „Има такава държава”, „Изправи се! Мутри вън!”, „Изправи се, БГ! Ние идваме!”…

Всички тези причудливи дидактически словосъчетания са непреводими не само вербално, непреводими са те и смислово на езика на модерна Европа. Единствено в една Мики-Маусова държава подобна политкичьозност може не само да просъществува, а и да повлече и привлече стотици хиляди гласоподаватели, да придобие парламентарност, че и държавност. Подобни партии и партийки биха могли да се казват, да речем, и „Хайде, наште, срещу ваште!”, „Дайте, братя, да дадем – от душмани да се отървем!” или „Напред през институциите – от Барбадос до Балканите!”. Тази главозамаяна иносказателност, тази инфантилна декларативност подсказва отново, че там, където е необходим най-много здрав разум – в гражданската сфера – вилнеят най-необузданите и примитивни емоции.  

Така или иначе аз много се зарадвах, когато новото правителство реши да разследва насилниците. Радостта ми обаче се оказа преждевременна. Аз наивно вярвах, че парламентът ще проучи и осъди всички форми на проявеното насилие – както упражненото от полицаите върху демонстрантите насилие, така и насилието, упражнено в обратна посока – от демонстрантите към полицаите.

Защо тези ми надежди останаха несбъднати, защо начинът, по който се водеше походът срещу насилието от новия ни парламент, създава предпоставки за нови, още по-опасни форми на издевателства, ще се опитам да установя в следващия си разказ. Който, както подсказва ходът на събитията, едва ли ще бъде писан в една по-цивилизована обстановка…