С оставката на Борисов проблемите няма да се решат.

За да има съдебна реформа, за да няма злоупотреби, е нужно едно: непрестанен граждански натиск. Положението не е никак отчайващо, посочва Ивайло Дичев в коментар за Дойче веле.

Метафората за великото народно въстание мобилизира. Тя обаче създава лъжливата надежда за бърза и окончателна развръзка. Дори господин Борисов да прояви разум и утре да подаде оставка, гражданският натиск ще трябва да продължи – докато се реформира съдебната система и бъде въведен контрол над прокуратурата. А след това българите масово трябва да гласуват и да са готови да отделят още време за контрол на вота.

Дори и след това край няма да има. Каквото и мнозинство да дойде, то ще трябва да се страхува. Ще трябва да знае много добре, че във всеки един момент хората са готови да излязат на улицата. А за всичко това се изисква непрекъснат граждански натиск.

На някого може това да му звучи отчайващо, но аз мисля точно обратното. Непрекъснатият граждански натиск е не само наше право и задължение, но и източник на самочувствие на раждащия се народ. Усетили са го сигурно онези хиляди хора, които в четвъртък вечерта, 10 септември, развяваха светещите си телефони на площада.

Как се променя протестът

Що се отнася до властта, тя разчита на психологията. Например на следните развития: старите (исторически, но и поколенчески) седесари все по-активно започнаха да обругават протеста, вероятно защото ревнуват, че никой не ги кани, никой не благоговее пред ценния им идеологически опит; аполитичните граждани просто се възмущават, че им се вдига шум; анализаторите, които не живеят от герберски проекти, се ориентираха, че стават по-интересни, ако зад протеста разкрият някой заговор, някой изборен апокалипсис – тогава ги канят по медиите, защото интересното продава.

В момента най-видимата промяна е относителното застаряване на протеста. Казват, че причината била отпътуването на студентите от чуждите университети. Струва ми се обаче, че това е само част от проблема. Всъщност демонстрациите започнаха да стават рутина и на младите явно им доскуча. Докато се отбраняваха палаткови лагери и водеха битки с полицията, имаше героика, усещане, че участваш в нещо голямо. Мирните демонстрации, колкото и многобройни и весели да са те, предполагат друга нагласа – търпение и чувство за дълг, които са характерни за по-възрастните.

За да се върнат на площада младите, вероятно ще са нужни мобилизиращи събития като освобождаването на плажа в Росенец. Е да, и сега не минава ден без разкрития и скандали, но повечето си остават малко журналистическа абстракция. Да вземем Булгартабак – приватизиран, после съсипан, неустойките неплатени от корпулентния бизнесмен, а разследване от страна на прокуратурата – никакво. Възмутително е, но как да се направи от това разказ отвъд информацията в медиите, сцена на героичен сблъсък между “ние” и “те”, а защо не – на солидарност с уволнените работници?

И все пак: психологията едва ли ще спаси властта. Вярно е, че сам по себе си протестът няма да промени страната: той не е план, а катастрофа, която принуждава управляващите панически да бъркат тестето. Започнаха да се пренареждат управляващите партии, промениха се драстично електоралните нагласи. Най-голямата новина от последните дни е критичната позиция на Асоциацията на индустриалния капитал в България срещу монополизирането на обществените поръчки, кражбата на бизнеси, правителствения рекет – всички онези теми, които са в центъра на протеста вече два месеца.

Към политическите критики ще започнат да се добавят други теми, каквато беше обгазяването в Русе. Както знаем, когато тръгне снежната топка на общественото недоволство, към нея ще се залепват все повече конкретни секторни проблеми, така че в един момент ще се появят прословутите социални искания, чиято липса сега отчуждава профсъюзите и крайно левите. Особено ако зимата се окаже тежка, както се очаква.

Опозоряването на България

Проблемите в България забеляза и Европа – не защото протестът е нещо невиждано, а заради новината, че президентът застана зад протеста. За опозоряването на страната допринесе и лъжата на главния прокурор, че той бил организирал срещата в Европейския парламент – оттам опровергаха твърдението му.

Озадачаваща бе и позицията на председателката на комисията за защита от дискриминация, която вместо да защитава гражданите, за което получава огромна заплата, реши да брани правителството – пак от “дискриминация”. Това, че България постепенно беше наредена при страните с проблеми с върховенството на закона, се случи и благодарение на възхитителната мобилизация на младите българи по света, прогонени от родината.

А знаем, че ако се стигне до спиране на еврофондовете, ГЕРБ ще загуби основния лост на управлението си. Добавете към това загубата на легитимност, която ще блокира всеки опит за сериозни управленски решения. Представете си например само какво би станало, ако Бойко Борисов отново се опита да въведе сериозна карантина.

Да добавим и чисто естетическия момент: това, че българите – образовани или не, опозиционни или лоялни – се сблъскаха с удивителната простотия на управляващите. Със записи с гласа на премиера, на които трябва да пише “не се препоръчва за деца”, с изказвания на лъжепатриоти, които представят народа си като “стадо”.

Добавяме надменното отношение към българската публичност на партии като ДПС. Добавяме и безумния символ на партийния дом, превърнат в анти-журналистически бункер и каскета на г-н Гешев, които възкресяват и образно тоталитарните времена. Вероятно погнусата ще се окаже важен фактор на следващите избори.

Демокрацията не е идилия, тя предполага непрекъснат сблъсък. Наша задача е да намерим новите форми на участие на гражданите, които не се примиряват вече да чакат да бъдат управлявани като “стадо” от избори до избори, а искат да контролират, да протестират, да изказват мнение. Вместо народно въстание аз предпочитам гражданско овластяване.