Електоралните показатели на сегашните избори са противопоказни за оцеляването на страната ни и за ценностното здраве на българина.

На 11 юли гласувахме срещу страната си по три причини, пише Юри Михалков в коментара си за вестник Дума

Първата е заради ниската избирателна активност от 41%. Рисковано е да говориш срещу „гласа народен“, но ниската избирателна активност трябва да бъде направо анатемосана като национална заплаха, която идва не от Путин или от комунизма, а от българския манталитет. България е в демографска катастрофа, просто чезне като население. 30-те години западни ценности ни стопиха с 2 милиона души (от ниска раждаемост, висока смъртност и емиграция). Ако сега сме 6,9 милиона, международни прогнози вещаят, че ще се стопим в средата на века до малко над (че и под) 5 милиона. А в края му и в началото на следващия век българското население може да падне до 3,4 милиона, като ние, българите, ще бъдем малцинство пред цигани и турци. Когато 18-годишният ми син стигне до моите вече 66 години, той ще бъде от малцинството. Във всеки случай децата му ще бъдат в тази категория.

Вече берем душа в интензивното на историята. Но за да се изправим на крака и да излезем оттам не с краката напред, мерки трябва да се взимат точно сега. И се предполага, че тези мерки ще бъдат одобрени от българите от раз, на първо четене, с две ръце. Е да, ама не, България удари на камък.

На камъка на онези 59% уж българи, които не гласуваха. И те са повече от гласовете за партиите на антистатуквото и протеста.

Интересно ще е социологическите агенции да направят профил на негласуващия българин. Вероятно ще има група на „невменяемо“ аполитичните. Или такива, които дават ухо за политиката, но си казват, че от техния глас нищо не зависи. Или група хора, които се придържат към определени политически течения, но не харесват лидерите им, техните действия и ги наказват с оплюване, накрая – с негласуване. Или пък група, за която „нейните“ партии и политици не са достатъчно било десни, било леви, било центристки, било твърди или обратното – гъвкави и компромисни. Получава се като в народната мъдрост „няма угодия“. Ние гласуваме, само когато сме влюбени до уши в партията си. Само че един пълноценен политически живот и държавното управление са сложни процеси и световният опит показва, че те могат да вървят, когато една политическа сила е по-малко или най-малко харесвана, когато дори е по-малко зло от останалите сили.

А едва ли ще е малка и групата, която смята политическия елит у нас за вреден, хваща я алергия от него и затова не гласува. Такива хора смятат политиците за маскари, мошеници, нарциси, лапачи и съответно недостойни за техния глас и за усилието им да извървят 100-200 метра до избирателната секция.

Не че в последните 30 години демократичната ни политическа класа не е давала поводи за подобно отношение. Но този път, на 4 април и на 11 юли, нещата бяха други. Първо, чрез силни управленски програми и социални мерки срещу бедността и убийственото социално неравенство две от влезлите в парламента партии показаха, че са „в час“ с националната заплаха и предложиха лечение срещу демографската кома. Това са БСП и „Изправи се! Мутри вън!“. В техните програми и послания „на терен“ или из социалните мрежи имаше мерки и за повече работни места, и за по-високи доходи, и за солидни финансови и други помощи за по-висока раждаемост и многодетни семейства, и за пенсионерите, и за учениците, и за лекарства и достъпно лечение, и срещу бягството на млади хора навън.

БСП има и цяла програма срещу обезлюдяването на Северозапада, който е сред най-бедните региони не само у нас, но и в ЕС. Имаше и други мерки (икономически, финансови, административни), без които стопяването на нацията не може да се спре. За адекватна социална и демографска политика се говори и в предизборната програма на „Демократична България“.

Този път нещата бяха други и заради масовата вълна срещу модела на ГЕРБ и лидера му. Българинът скочи срещу обедняването на мнозина и забогатяването на малцина, срещу задкулисието, злоупотребите с обществените поръчки, подкупа на Васил Божков за премиера, несъбраните по тази причина хазартни данъци в размер на 700 милиона лева, пачката банкноти и кюлчета в нощното премиерско шкафче, фаворизирането на „нашия бизнес“, търговията със здравето. Срещу всичко онова, което гони младите в чужбина и ни тласка към демографската гибел.

Създаде се впечатление, че и политическият ни елит, и обществото като цяло не просто осъзнават най-опасните състояния на нацията и държавата, но и са готови да действат срещу тях.

Но ето, че тази готовност се оказа измамна, във всеки случай тя липсва у масовия българин, след като 59% демонстрираха непукизъм за националната заплаха. Сякаш е електорат на друга държава, на благоденстващ и доволен народ. Тези негласували 59% всъщност гласуваха срещу страната си, не просто срещу бъдещето ѝ, а срещу оцеляването ѝ.

Наказаха не една или друга партия, а каузата „България“. Наказаха я да остане най-бедната в ЕС и на последните места в различните еврокласации.

В мащаба пък на драматичната ни историческа съдба те гласуваха и срещу Левски, Ботев и всички, загинали, за да я има България. Нищо, че развяват българския флаг от спортни трибуни или на фолклорни концерти, че пеят националния химн или възрожденски песни. Тяхната електорална апатия означава, че им е все тая, ако остане и политическият бандитизъм на ГЕРБ. Дали не навлизаме във фаза, когато маскари се оказваме ние, избирателите? Левски е казвал, че българинът обича свободата, ама ако му я поднесат на тепсия. В нашия случай фразата би звучала така: българинът обича Европа и нормалността, ама ако други му я гласуват.

Второ явление е победителят на изборите. Слави Трифонов и партията му са чиста проба самодейци в политиката, но се държаха като недосегаеми графове. Както предизборната програма на партията, оповестена на сайта ѝ на 27 февурари, така и обявените от шоумена приоритети и състав на правителството показаха, че те не са „в час“ с бедите на нацията. Дори предизборната програма да не е писана само „на коляно“, от общо 18-те ѝ раздела да нямаш демографска част с поне 10-ина мерки, когато нацията ти бере душа, показва, че витаеш в облаците. И илюстрира политическа инфантилност.

Вижте само как в тази програма икономиката (или създаването на работни места) е изхвърлена от челната тройка (6-о място); социалната политика или битката срещу бедността, която е най-големият ни бич, е натикана чак на 14-о място, а финансите са удостоени с последното място. В същото време на екологията е отредено приличното 9-о място, далеч преди социалната политика и финансите. Не ще и съмнение, че трябва да дишаме чист въздух, но първо трябва да останат достатъчно българи, за да го дишат.

А сега вижте първата тройка в програмата на „Има такъв народ“: администрация и електронно управление, външна политика и енергетика. Сами по себе си важни сфери, но не с приоритет пред мерките срещу бедността, социалното неравенство, ниската раждаемост и висока смъртност, от които всъщност изпаднахме в демографската кома.

Както с програмата, така и с поведението си Трифонов демонстрира погрешна диагноза и лечение на българските беди и неволи. На фона на масовата бедност той предложи нови хомоти за населението – частни магистрали, приватизиране на държавната банка за помощ на малките и средните предприятия, абсурдни полети в Космоса!

В края на миналата седмица видяхме политически корекции на ИТН. Партията била готова да води диалог за политики, а не за постове, да промени представения вече проект за правителство, обяви също в кого вижда потенциални партньори. Някои приеха това като насърчителен сигнал, други – не. Дори и да не сме предубедени към ИТН, все пак, когато утре хората на Слави получат мандата и седнат да преговарят с другите партии за приоритетните си политики, те ще изхождат пак от същата тази програма, която се разминава с най-острите болежки на българина.

Така че онези 24,08% от българите, предпочели ИТН, могат също да бъдат поставени в графата на българите, дали всъщност гласа си да останем и бедни, и социално разслоени, и чезнещи. А дали щеше да бъде така, ако бяха помислили над програмата на ИТН и бяха я сравнили с програмите на другите партии? Стига, разбира се, да си бяха дали труда да ги прочетат и да поразмишляват върху тях.

На 11 юли гербаджиите може и да са загубили 195 542 гласа, но са спечелили достатъчно (23,51%), за да бъдат на по-малко от процент под победителя. Стотни от секундата са ги делили от първото място. Да, ГЕРБ се сриват, но процесът е мъчителен и все още не изглежда напълно необратим. А след всички разкрития за безобразията на тази партия, при вота тя би трябвало да изпадне поне от челната тройка. Това често се случва в нормалните държави, дори в такава „образцова мафиотска“ държава като Италия.

По същество една пета от българите гласуваха да останат мутри и да се съхрани мафиотско-бандитския модел на властта. Какво друго е това, ако не вот срещу България?