На изборите на 25 май гласуваха около една трета от българските избиратели. От тях 680 000, една трета от гласувалите, пуснаха бюлетини за „големия победител” ГЕРБ на генерал-лейтенант Бойко Методиев Борисов. Това прави около 10% от електората, който според ЦИК е 6 533 000 души. Останалите 90% не изразиха електорално доверие спрямо предходните управляващи на бившия кмет на София, смъкнати от власт с всенародни протести. Другият „голям победител” е турската партия ДПС, нея предпочитат да я пратят в Брюксел около едва около 5% от електоралните единици; другите 95% от пълнолетните български граждани не са заявили по съответния начин предпочитания към нея, не я припознават като свой европейски представител. Това е злочестата демографска истина за тези избори.

Двете партии победителки все повече и повече започват да си приличат една на друга. И двете са от лидерски тип, а лидерите им Борисов и Ахмед Демир Доган (Местан не е лидер, а негов спикер) съответно са от с. Банкя и от с. Дръндар и са потомствени селяни без особени наследени генеалогични предимства, а придобитите им лични качества (образование, квалификация, професионални умения и успехи (Борисов като педагог, нали е доктор по педагогика, а Доган като философ) също са повече от скромни, няма Оксфорд, няма Кембридж. По строеж и политическа практика двете партии са енантиморфни (огледално подобни): пределно капсуловани, втвърдени, самодостатъчни, склонни към вечно възпроизвеждане, сепарирани и противопоставени на всички останали политически сили, антииновационни, по един или друг начин свързани с милиционерската школа в Симеоново (единият партиен лидер е неин възпитаник, а другият е агент на ДС). Двете партии са откровено клиентелистки, основен приоритет им е личната полза – имоти, далавери, „консултации”, офшорки (Цветанов, Бисеров, Доган, Плевнелиев и др.).

В двете партии се прилага принципът на тоягата и моркова. Известно е, че ДПС намира начини да възнагради своите лоялни членове (главно с апетитни властови позиции), а и да ги сплаши, когато трябва, чрез различни форми на наказания, а от Геребето простодушно обясниха навремето, че за тях „един грам лоялност е равен на един килограм интелект”, с една дума те искат от техните хора да са прости, бедни и послушни. Между другото, този принцип фигурира в известния списък на Мортън Блекуел от Института за лидери в американския град Арлингтън, Вирджиния, където още изповядват отживелите времето си либерални идеи на рейганомиката и татчеризма, които днес се считат за причина за последната световна икономическа криза. И в Геребето и в Депесето много държат на политическата вярност, което си е обикновен атавизъм, свързан с манталитета на обявената със закон през 2000 г. за престъпна организация Българска комунистическа партия, от която и двете сегашни партии произхождат и на която страстно симпатизират, въпреки че това упорито се крие. Водачите и на двете партии раздават порциите със съучастието на социалистите. Налице е и култ към водачите им, водачът е върхът не само на съответната партия, но и нещо като несменяем (освен ако не напусне земния свят или не „изпуши” психиатрично). Божи наместник за партийните среди, неговата дума от Банкя или от Сараите в Драгалевци винаги е решаваща и сакрална, независимо от претенциите за демократизъм и за либерализъм. И двете партии са жестоко обременени по рождение, едната – с милиционерско-полицейския си произход, а другата – с неконституционната си етничност и с привързаността си към чужда мюсюлманска държава. Обременени са още с характерния си политически джамбазлък, те просто са повече или по-малко успешни политически търгаши, нищо друго. По всичките тези характеристики, особено по капсуловаността, изолацията и меркантилността си, двете партии ни карат да мислим за идеологията Чучхе в Северна Корея, за Ким Ир Сен, Тодор Живков и култа към личността, за Ердоган, Че Гевара, за Ку Клукс Клан, за червените кхмери и т.н.

Можем да съобразим, че сегашното Геребе отдавна започна много да прилича на ранното турско Депесе. Също като него хората на генерала от Банкя вече умеят да си плащат за „народна любов” и то по много и различни коварни начини. Подобно на догановите аргати, и геребарите вече добре осребряват помежду си ползите от властта и привличат с това тези хора, които им трябват по принципа на Блекуел. ГЕРБ стана българското ДПС. Тогава нищо чудно, че за партията на генерала гласуваха тези 680 000 души, които май винаги ще са верни на партията, каквото и да стори тя и даже когато съгреши дори. Тези хора са предимно от София и това са назначените от ГЕРБ в стотиците държавни институции (министерства, агенции, комисии и др.) в столицата калинки и членовете на техните семейства, получаващи огромни спрямо средното възнаграждение в България работни заплати. Според моите пресмятания това са около 350-400 000 души. Тъкмо тук са „образованите млади хора”, с които се фука Борисов. Кой в София, освен циганите, е без образование, особено при сегашната свободна търговия на дипломи? Другите около 230-280 000 гласоподаватели за ГЕРБ са от различни демографски сегменти в провинцията – роми, персони, забогатели от властта и от уредените търгове на обществени поръчки, фаворити на сегашните кметове и на бившите областни управители на ГЕРБ, работници и служители във фирми на сподвижници на ГЕРБ и т.н.

Интересна е и една друга истина, която никой – нито меркантилните социологически агенции, нито маститите социолози сомнамбули, нито толкова умните и далновидни политолози, никой – не се осмели да изтъкне: това е отговорът на въпроса, защо при доверие от 21% (което значи, че 79% не са заявили, че разчитат на Геребето) гласувалите на тези евроизбори за тази партия са толкова много. През 2007 г. при установено обществено доверие спрямо ПП ГЕРБ от 33% за нея са гласували само 420 000 души. По подобен начин стоят нещата и през 2009 г. Защо при установено от социологическите агенции, даже и от тези, които гравитират към генерал Борисов, по-малко обществено доверие, за ГЕРБ гласуват повече хора? Защо? Как става така, че при намалено с 33% обществено доверие пусналите бюлетина за ГЕРБ са се увеличили с цели 54 %? Какво ги е мотивирало тези хора, когато нямат доверие към партията на генерал Борисов, да гласуват за нея? Защо са гласували? Отговорът е прост: налице е система от извънполитически по своята същност фактори, които вече трайно влизат в действие по време на избори при партии като ДПС и ГЕРБ. Тези фактори са свързани и произхождат от гореизложените прилики между двете политически сили и от превръщането им в политически секти.

Всичко това в никакъв случай не може да бъдат основание за оптимизъм относно икономическото, социалното и политическото развитие на българското общество, относно бъдещето на България. Напротив, корупцията, клиентелизмът, монополизмът, картелите и дивият регионализъм (София и 3-4 големи градове срещу цяла България), разширяващата се, особено в ъндърграунда и в селата на дълбоката провинция, престъпност, разрушената система на здравеопазването, безумията в образованието, културата и нравствеността няма как да не стимулират емигрирането на младите хора извън граница, няма как да не направят българите най-бедните, най-болните, най-простите (според Евростат по интелигентност ние сме на последно място в ЕС), най-нещастните хора в Европа и да способстват за демографската катастрофа на България, най-бързо намаляващата и изчезваща страна в света.