Политологът Антони Тодоров прави интересен анализ на ситуацията в България. Той публикува в своя блог как вижда разделението на днешното българско общество: 

Того: „Редуването във властта е изискване на естественото право“

Някога, през втората половина на 1930-те години в Испания тече гражданска война. Два лагера се противопоставят: републиканците (обединяващи широка палитра от леви и либерални политически партии) и франкистите (коалиция между висши военни, монархисти и католически консерватори). Но лагерът на републиканците се раздира от вътрешни противоречия между комунистите (подкрепяни от СССР) и анархистите, троцкистите и социалистите. Този вътрешен конфликт отслабва силите на Републиката и тя претърпява поражение. Оказва се, че мнозина от републиканския лагер не са разбрали, че основната опасност е Франко, а не хората, които и идейно, и исторически са съюзници в защитата на републиката. „Неразбралите“ кой е главният противник в крайна сметка съсипват общата кауза на Републиката и тя загива, а Испания остава под управлението на диктатурата през следващите 36 години.

Връщам се към тази позабравена история, когато мисля за протичащите повече от два месеца протести в България, искащи оставките на премиера и главния прокурор. Онова, което учуди повечето наблюдатели в началото, беше присъствието сред протестиращите на граждани с различни политически убеждения: леви и десни, либерали, зелени, социалисти, консерватори – всякакви, движени от общото отвращение от една ендемична корупция. Така България стана част от една поредица световни протести – в Ливан, Израел, Либия, Беларус, Русия – искащи почтено управление.

Кои са „правилните“ протестиращи?

Скоро в лагера на протестиращите се оформиха конфликти, които, както в Испания преди време, могат да съсипят каузата на протеста. И тук интелектуалците се разделиха, може би и фатално: от една страна привържениците на общата кауза на протеста („двете оставки“), от друга страна привържениците на „чистотата на протеста“ (легитимни са само едни от протестиращите, но не всички). Някои питат драматично, какво правят на протестите социалистите, Мая Манолова („Изправи се.БГ“), Румен Петков (АБВ), Слави Трифонов („Има такъв народ“) или Костадин Костадинов („Възраждане“), наред с Христо Иванов („Да, България“) или зелените. Изобщо: ама как така протестиращите не са само „правилните“?

Има и една „трета“ страна в конфликта, на привържениците на сегашното управление: те отстояват позицията, че протестът е подкрепен от „мафията“ срещу едно „легитимно“ правителство, което се бори срещу „мафията“. Парадоксът е, че привържениците на „чистотата на протеста“ обективно, може би и без да го искат, всъщност пригласят на такава позиция, когато по същество оспорват легитимността на протестите. Защото това означава, да не разбираш кой е основният ти противник в едно остро политическо противопоставяне. По някакъв начин позицията за „чистота на протеста“ подкрепя разбирането, че в крайна сметка протестът е на „мафията“ срещу едно приемливо управление, макар и загубило значителна част от доверието на обществото.

„Радев е виновен“

В същият дух е и публичното отстояване на тезата, че виновник за политическата криза и инициатор на политическата конфронтация е президентът Румен Радев. Не само заради вдигнатия свит юмрук, но заради това, че възнамерявал или да преориентира България „на Изток“, или да установи „президентска диктатура“, или още какви ли не други предполагаеми лоши намерения (все още не му се приписва, че е присвоил няколко милиона!). Политици, но и интелектуалци, както и мобилизирани за целта граждани, искат и оставката му. Докъде ли ще стигне политическата криза, ако наистина президентът подаде оставка? В ГЕРБ някои предричаха гражданска война, с която плашеха онази част от гражданите, които в момента се въздържат да заемат определена позиция.

Тезата че „Радев е виновен“ се споделя от привържениците на сегашното управление, както е известно. Защото президентът се оказва една от малкото национални институции, които застанаха на страната на исканията на протестиращите от самото начало. Но не беше ли изпаднал в подобна ситуация и президентът Желев през 1992 г., когато зае критична позиция спрямо правителството и също му искаха оставката? Сега, когато интелектуалци и политици искат оставката на Румен Радев, но същевременно се обявяват и като опозиция на сегашното управление, има някакво „несъответствие“. Защото всъщност се поставят наравно като противници както Борисов и Гешев, така и Радев. Нещо като да кажеш отново, че „всички са маскари“ (може и да е вярно, но е по-вярно, че не всички да еднакво маскари). Отново замазване на това, „кой е основният противник“ сега?

Кой ще замени ГЕРБ?

Най-сетне, една от публичните тези на привържениците на „чистите протести“ е свързана с въпроса, че е важно „кой ще дойде след ГЕРБ“. Ами ако е Мая Манолова в коалиция със Слави Трифонов, подкрепени от БСП? Ами ако е Христо Иванов, подкрепен от БСП или Слави Трифонов? Ами ако… Французите имат поговорка, която гласи: „С „ако“ можеш да побереш Париж в една празна бутилка“ (т.е. можеш да кажеш всичко).

Разбира се, че не маловажно, дали това оспорвано управление няма да бъде заменено от нещо още по-лошо или поне от нещо, което е също толкова лошо. Но когато привържениците на „чистотата на протестите“ поставят такъв въпрос предварително като основен, отново обективно застават на страната на привържениците на сегашното управление. Нима не чухме от премиера, от много министри, от говорители на ГЕРБ и присъдружните „патриоти“, че правителството е необходимо, че предсрочната му смяна ще задълбочи кризата, защото „няма кой да го замени“.

В политиката няма „ангели“, всеки участник носи някаква история, всеки има „скелети в гардероба“. Но ако си кажем, че понеже „всички са маскари“, затова да не променяме нищо, това означава да работим в полза на сегашното остро оспорвано управление. Но понеже дългото пребиваване във властта несъмнено развращава, затова демокрациите са измислили честата смяна на управляващите. Аристотел обяснява: „Основен принцип на демократическото устройство е свободата… А важен белег на свободата е по ред да се подчиняваш и да управляваш“ (Аристотел, Политика, 1317b). Към това трябва да прибавим и непрекъснатата готовност на гражданите да се бунтуват, когато управлението (независимо какво) е нарушило обществения договор и не се грижи за обществото.