Седни. Седни, де. Благодаря. Сега се отпусни. Отвори уста, широко, докато усетиш как устните ти разкриват челюстта, а бузите ти изпъват ноздрите настрани. Точно така. Сега повтаряй с мен - “ха-ха-ха”. Хайде пак, по-високо! ХА-ХА-ХА!

Стига. Чух те.

Преструваш се. Нямаше нищо искрено в този смях. Сякаш идва някъде от празно мрачно място, дълбоко в теб.

Не ти ли е смешно вече? Забрави ли как се хилеше, когато Дани Ръбъла правеше онзи фокус - бърка си в носа и вади цяла конституция? Не помниш ли как се заливаше от смях на лелята-чичо със звучното име Цецка, която караше пияната си публика да пее песнички за партията, а после ти я даваха за президент? Нима си забравил и смехът, който вадеше от теб клоунът със синята каска - господин Каракачантичка? Или как се хилеше на опасния номер “Салто мортале с бабичка-емигрант” на момчето-чудо на българската патриотична акробатика - Валерката? Не помниш ли как се смееше на дресурата на мисирки с микрофони, в изпълнение на цирковия началник с маска на брадичката?

Да, повече от ясно е, че си спрял да се забавляваш на представлението, въпреки че директорът на Пътуващия Цирк на Джипката се старае да сменя непрекъснато номерата и изпълнителите.

Може би, приятелю, си осъзнал една болезнена истина:

Ако циркът не ти е смешен, значи не си в публиката. Участваш в него.

Радослав Бимбалов