Авторски текст на поета и преводач Румен Стоянов:

Ние се имаме за предатели, завистливци. Това самообвинение широко е разпространено и може би неизкоренимо.

Питал съм (се) многажди защо, защо чак такова предателско и завистливо племе сме? И стигнах до следния извод: завистници, предатели сме защото не сме се примирили с предателството, завистта. Парадоксално изглежда твърдението, поради което изисква обяснение. Ето го.

Други народи проумели са, че завистта и предателството са деяния присъщи неизбежимо на човеците. Сиреч обичайно е сред тях да живеят завистливци, предатели, та не виждат в наличието им, в простъпките им нещо изключително, изненадващо, смущаващо, което да буди кой знае каква отврат. Завистничеството, предателството са в разреда на естествените човешки деяния. Та не им се обръща много-много внимание, все едно да те стряска, плаши джафкането на пале: щом човеци сме, редно е някой между нас да завижда, предателствува, какво чак пък толкова, човешко е да се греши, още древните римляни казали са го: еrrare humanum est. И завистта, предателството не извикват особен интерес. У нас другояче гледаме на тия две черти, неотменимо присъстващи във всяка човешка общност. Мигар случайно още Каин уби тъкмо ради завист брата си Авел?

Библейската преживелица необоримо онагледява, че завист неразлъчимо съпътствува човеците още от най-първите чеда, Адамовите двамина сина. Щом тъй е защо ни силно впечатлява, дето еди-кой завижда на еди-нам-кой? С ръка на сърцето: кого не го е клъввала завист? Но пак: защо, защо българите в собствените си очи предатели черни, завистници люти сме? Ответът е: защото все още не искаме да приемем завистта и предателщината за неща обикновени както при дребните, ежедневни междуличности вземодавания, тъй и при държавните, всенародни въпроси. Поради това дълбоко залегнало несъгласие с предателство, завист те ни се чинат много по-гнусни, отколкото изглеждат на инородци. Другаде завист и предателство биват изживявани по-лесно, по-снизходително (абе човещина), тук чувствителността към тях е по-изострена, по-болзенена.

Рекъл бих, че българите имаме своего рода национален комплекс за предателство и завист. Погледнат строго той няма пълноценно покритие: кой може  -  убедително и неопровержимо  -  доказа, че българинът предателствува и завижда повече от който да било народ? Примерченце едночко, колкото да не е без хич. Великобританците изграждат империя, гдето слънцето не залязва: то Канада, то САЩ, то Индия, то Австралия (континент), то, то, то. Как? Ам с мерак. Зърва ингилизин чужда земя, чуждо богатство, завижда на притежателите им, прилапва ги вкупом (притежавано и притежатели), чиста работа. Пък българинът дума “Своето не даваме, чуждото не щем”. И в завистта си до такива умопомрачителни заграбвания той не стига. Тоест пó сме читави дори кога завиждаме, оти завоеватели, колонизатори не ставаме.

Ами великият и непобедим Съветски съюз, погълнал една шеста от световната суша? Изхождайки от тоя в морета от кръв прогизнал неопровержим факт, в сравнение с руснаците българите сме ангели в човешки образ. Нека доизплюя камъчето: лъжа опашата и брадата, чак мустаката, е, че българинът е завистник над завистниците и предател над предателите. Ние трябва решително и безповратно да отхвърлим, веднъж за винаги, тая хула, клевета, с която мърсим себе си: българинът съвсем не е повече завиждащ, предателствуващ от който и да било народ. Кой може установи, убеди, че на калпак тежи ни повече завист, предателство спрямо иноземци? По всички езици срещаме думи, обозначаващи завист, предателство и нали няма дума без причина, значи навсякъде люде завиждат, предателствуват. А с каква честота битуват двете осъдителности в националните истории, иди че разбери. Единственото, което ни различава от други, е

твърде по-високата степен на неприязън към завист и предателство, ради което двете добиват в собствените ни представи твърде по-раздути обеми, значимости, отколкото притежават в действителност.