25 години преход. 25 години недоволство. Най-бедни. Най-болни. Най-неудовлетворени от живота си. Нещастни, самотни, отчаяни, омерзени, невярващи. Резултатът – постоянно търсене на панация. Ей сега ще приемем еди-коя-си-поредна-идея и хоп… ще се “оправим.”

За тези 25 години минахме през какви ли не идеи, какви ли не “лекарства” и решения.

Свидетели сме на поне няколко “влюбвания” в политически лидери, от които чакахме да ни “оправят”. Костов обеща силна държава, Сакскобурготски – “нов морал за 800 дни”, а сегашният премиер Борисов – “открито управление”, магистрали, и “работа, работа, работа”. След първоначалната еуфория обаче, винаги идва разочарованието. От месии, спасители и герои, любимците на народа бързо се превръщат в “и тези са маскари”, “лъжци”, “крадци”, “поредните гадни политици, които излъгаха честния народ”. От Осанна до Разпни го. И следва наказанието: “няма да им гласувам на тия”, “всички са еднакви”, “ако имаше смисъл от гласуването, щяха да го забранят”, “щя ходя за гъби в неделя” и всякакви подобни декларации, отдавна превърнали се в клишета. Ние така намразихме и Европейски съюз, защото незнайно защо си представяхме Алианса като едни хора, които раздават едни пари на кило без да искат да им ги връщаме. Пфуу, ние каква я мислехме, тя каква излезе. На тия европейци им дай само директиви, разпоредби, изсиквания, доклади. Аман! Айде пак разочарование.

Обезверени, озлобени срещу цялата политическа класа хора, които прехвърлят надеждите си за панацея от личностите на всякакви идеи за справяне с тежкото положение на отрудените българи.

През годините на дългия, вечно несвършващ преход се чуха какви ли не предложения, често взаимноизключващи се, но пък натоварени с всички очаквания на света. Ще се опитаме да изброим част от многобройните спасителни акции, на които сме се оповавали през годините.

Да станем президентска република. Еми, да, ето ти Франция, колко по-добре са от нас – и по-богати, и по-щастливи, а са президентска република. Дай и ние да станем като тях. Колко лесно и просто звучи. Въпреки че от общо четирима демократично избирани държавни глави – Жельо Желев, Петър Стоянов, Георги Първанов и настоящият президент Плевнелиев, няма нито един (1!), който да не сме оплюли през годините. Нищо, че сме гласували за тях с пряк избор. Ама карай де, по-добре да мразим един, отколкото много. Друго си е.

И като заговорихме за пряк избор, не можем да не обърнем внимание на един евъргрийн, вечната рецепта за решаване на всички проблеми, магическото хапче – мажоритарното гласуване. Да не гласуваме за партии, а за личности. Оххх, толкова хубаво звучи, че всеки път, когато някой го пусне в общественото пространство – “само си викам ДАНО”. Щото не са го приели, не сме станали една малка Швейцария на Балканите. Сега, вярно, че досега сме давали на късо при всеки опит за мажоритарни избори, преференциален вот и всякакъв вид възможност за пренареждане на депутатските листи от избирателя, ама нищо (Ана Баракова е депутат в 43-то НС с “любезното съдействие” на избирателите, неразбрали преференцията, бел.ред.). То е ‘щот гадните политици нарочно саботират мажоритарното гласуване. Е, и ние гласуваме 9/9, 15/15 като папагали, ама… никой не е съвършен.

Забрана на партиите на прехода. Да! И това се чуваше по едно време. При това неотдавна. Последният път, в който много настоятелно се споделяше това клише, беше по времето на т.нар. “февруарски протести.” Тогава едни хора излязоха да стачкуват срещу високите цени на тока и изведнъж решиха, че трябва да сменят целия “политически модел”/?!?/, горяха Конституцията (дано да са я прочели поне, преди да я палят) и поискаха забрана на партиите, участвали в управлението след падането на тоталитарния режим. Откъде ще вземем тези чисто нови, неопетнени пуритани, живеещи на пост и молитва и как това ще намали цената на тока, така и не стана ясно, но пък искането се лансираше като “единствено възможно решение”.

Образователният ценз е друга периодично повтаряна мантра. Ей сега ще забраним на всички, които нямат основно или средно (различни са вижданията) образование да гласуват и готовооо. Ще затекат потоци от пари, ще станем богати, щастливи. Щото те неграмотните (сякаш всички висшисти са тежки интелектуалци) бъркат цялата работа. А така няма да гласуват, няма да имаме проблеми. Малко на Сталин приличаме, ама айде. То виж докъде се докарахме с тая демокрация.

Намаляване броя на депутатите. Вечното клише. Старо, ама златно. И винаги работи. Ами така де, що са ни толкова “хрантутници”, много по-големи и богати държави от България, имат много по-малко народни представители. Така че – ето го ключа от бараката, да знаете. Намаляваме ги наполовина и край на мъките. България на три морета!!!

Премахване на депутатския имунитет, Велико Народно събрание и какво ли още не… Сега сме се вкопчили в задължителното гласуване. Толкова силно стискаме новата мантра, че са ни побелели кокалчетата. Висока избирателна активност, елиминиране на корпоративния вот, легитимна власт, активни, отговорни граждани… Лелеее, колко ще е хубаво! Нямам търпение да стане!

Само да не се окажем пак с пръст в уста. Или може би така е по-добре. Барем се сетим, че панация няма. Нито универсални решения на всички проблеми.