"Побеснях. Защото помня!"
- Редактор: Петя Георгиева
- Коментари: 0
"В България журналистика няма - има отделни редакции и разни хора"
Това смята фоторепортерът Веселин Боришев. С кадрите си от някога той се опитва да поддържа будна паметта на страницата си "О, спомняте ли си, госпожо".
Срещам фоторепортера Веселин Боришев на поредния протест в защита на българската природа. Питам го как изглежда гражданското общество през обектива, пише Александър Детев за Дойче Веле.
"Отчайващо. Ето сега сме на протест. Събират се някакви хора, които ще са крайно недостатъчно. Това си говорехме с познати - става нормално да се протестира, не ти обръщат внимание и в един момент колкото и да си ангажиран, си казваш: защо да го правя?". В гласа му обаче няма и нотка отчаяние. Той говори разпалено, емоционално, живо. Казва, че го мотивира едно особено чувство, което описва като "злоба". "Имам пет деца и една внучка, представи си тези деца в какво трябва да живеят", обяснява фоторепортерът.
Със същата тази злоба Боришев създава страницата "О, спомняте ли си, госпожо" във Фейсбук. С над 8 000 хиляди харесвания и стотици реакции под публикациите, тя се превърна в сензация. "Днес видях снимка, която е достигнала над 50 000 души. Което си е ужасяващо", казва авторът с усмивка.
Каква е идеята? Чрез моменти, запечатани от обектива на Боришев през годините, той се опитва да пробуди паметта. "Трябваше да търся портрет на Чочо Попйорданов в архива. И започнах да ровя. Попаднах на една снимка на Делян Пеевски от 2001-а година. В същото време, докато ровех из архива, неговите медии тръбяха какъв голям дарител е. Аз побеснях. Защото помня. И реших да направя страницата "О, спомняте ли си, госпожо". Снимките напомнят как са изглеждали някога героите на днешния ден. Затова питам Боришев: кой е напълнял най-много? "Бойко Борисов. Господин премиерът е поне 40 кила отгоре." А кой е остарял най-много? "Те всички са родени стари хора."
Протест в София 2017
Протест в София 2020
За журналистиката
Веселин Боришев работи като фотограф от 1994-а година. Снимал е за няколко големи издания. Казва, че в България журналистика няма. "Има отделни редакции и разни хора, това е". И ми илюстрира тази мрачна констатация с конкретен пример: "Когато бях в "Труд", редакцията ни беше в Полиграфическия комбинат заедно с всички други от тогавашната медийна група на ВАЦ. Отпред има тролейбусна спирка. Колега, който работи за някое от дъщерните издания на ежедневниците, седи на спирката и чака да му дойде тролеят, за да отиде да снима поредната халтура, поредния коктейл или нещо такова. Седейки на спирката, на два метра пред него се взривява един мерцедес и от него излиза Доктора. "Колегата" вдига фотоапарата, прави от три до пет кадъра и спира, защото му идва тролеят. Качва се на него и отива на коктейла."
За отдадеността към професията
"Най-важно за моята работа е да си умен и ангажиран, иначе би било нелепо", смята Боришев. "Отиваш в парламента или в Министерския съвет. Ако не знаеш кои са, снимаш само туловища с костюми". Казва, че неговата работа е по 24 часа на ден, седем дни в седмицата, и я определя като Стокхолмски синдром. "Повечето колеги закачат фотоапарата на пирона в редакцията в 17,00 и си отиват вкъщи. Няма такъв филм." Питам го за мечтаната снимка. "Не ме интересува - интересува ме концепцията, цялостната визия на нещата. С тези технологии всеки полуидиот може да направи добра снимка."
Говорим си какво е да съпреживяваш събитието, което трябва да отразиш. "Снимал съм плачейки - когато взривиха училището в Беслан. Започвам пак да треперя, когато говоря за това. Смъртта, детските погребения, детското гробище. Въпреки че фотоапаратът ти дава някаква дистанция, защото виждаш нещата през лещи. Но аз каквото и да правя, съм там." Затова е на мнението, че обективна журналистика няма, най-важна е честността. "Всичко е строго субективно. Ако вземем 10-15 колеги, които работят тук в момента, всеки ще направи различни снимки."
Фоторепортерът Веселин Боришев се стреми да пробуди паметта
За бъдещите проекти
Боришев казва, че не го е страх да не засегне някого със снимките на страницата си. "Приятели ме предупредиха, че могат да ми пратят двама-трима души и да ям шамари. Друг познат пък ми каза - или ще те бият, или ще се опитат да те купят. Изобщо не ме притеснява", твърди той. Сериозният отзвук го изненадва. Още повече се впечатлява, когато му предлагат финансова помощ за продължаване на проекта. "С мен се свърза едно момче от Щатите, което искаше да помогне финансово по някакъв начин. Изненадах се. Но реших да си дам сметката, за да може този, който иска, да подпомогне издаването на книга. И вече сме събрали над 1000 лева. Една осма от тиража е готов." Проектът за пробуждане на паметта продължава.
Симеон Дянков: България няма да влезе в еврозоната преди...
Италиански инвеститор загуби завода си за 7 милиона евро в...
Пребитият служител в столичен мол е във ВМА с мозъчно...
Людмила Елкова: И чужди, и български фирми се изнасят от...
Единственият медицински хеликоптер у нас не може да стигне...