Публикуваме разказ, споделен в социалната мрежа от Петър Николов:

„До края и обратно.

Имало едно време един таксиджия. Един единствен на света, ама наистина един единствен. Той си карал по цял ден, щото нямало какво да прави, а клиенти имало бол. Таксиджията обичал да казва, че все няма работа и, че хората умирали от глад и нямали два лева да си викнат едно такси.

Въртял си геврека от сутрин до мрак. Къртил кинтите яко. Хвърлял пачка след пачка. Лев подир лев. Жабката му преливала от пари, а той си карал таратайката, една едничка на света, останала като бедно сираче, в която качвал народа, който се сипел по улиците на парцали като ланския сняг. Под седалката си носел бухалка, в случай, че някой не иска да му плати.

Таксиджията си имал помпичка. Една единствена на света. И с нея си помпал по цял ден всеки будала, както обичал да нарича хората – будали и смотани. Пуснел ли брояча, цифрата се завъртала, той ставал на хикс, от точка А до точка Б вземал 100 евро, от точка Б до точка А наобратно 300 евро, а ако го ядосаш и много го нервиш можел и 500 евро да ти удари и не му пукало, че и него го прекарват по цял ден.

КАТ, ДАИ, данъчните, дупките по улиците, измислените монтьори в сервизите, бензинджии, месари, мебелистите с мебелите лукс оригинал внесени от Китай, с репликите на световните модни марки тениски уникати, жена му с любовника, децата с бележниците, майсторът с ремонта в тях, който се точел с години и вече дори не знаел какво точно се ремонтира.

Всички го мамели. На всички давал той пари и те били доволни и щастливи, ядели и пиели по цял ден, строяли вили и апартаменти и ходели между другото на работа, колкото да отбият номера и за да вземат някой лев от таксиджията. Той бил богат и можел да живее поне още сто години без да работи.

В един слънчев ден при него дошъл един човечец. Сив, прошарен, един такъв като излюпен, малко захлупен, малко плешив, гледащ с големи очи през големите си очила, с една вехта шубичка и кафяви обувки покрити със стар, протрит лак.

- За къде? - Обърнал се с висок глас таксиджията.
- Ми, за болницата. - отговорил тихо човекът.
- За коя болница?
- Ми, за градската.

Аха, тоя е потенциална жертва, рекъл си таксиджията, пуснал брояча и потеглил. Ей, сега ще пусна помпичката, моята любимка, късметлийската ми помпичка. И после ще обиколим всички болници – Света Анна, Света Екатерина, Света Марина, Света Петка и т.н. Ще обиколим света....и запял „Къде си помпичке, помпичке, моя любима помпичке, моя малка картоиграчка, с тебе двамата ще правим пачка. Обичам те, аморе, ти си мойто до-ре.”

- От тука ли си? – попитал шофьорът.
- Ами да, от тука съм, от тоя свят.
- А от кой да си? От оня ли?
- От тоя, от оня, какво значение има и аз вече не знам. Минаха толкова години. Казват, че е виновно човешкото замърсяване. А може би съм наследствено обременен от моя пра-пра дядо Аменхотеп Втори...
- И Трети да е, все тая. Пирамиди-фараони, опаля! Абе, човек, на тебе нещо ти има!
- Да, карай към безкрайността.
- Накъде?
- Аз и ти имаме да вземаме. Вече сме дали. Който дал – дал. Каквото дал-дал. И каквото взел-взел. А каквото изкараш, аз ще ти го платя. - Продължавал тихо човекът. - Няма проблеми. Няма да се тревожиш. Вадя ножа и стрелям на месо. И накрая плащам в брой. Едно време бях химик, но сега само правя ракия от грозде. И понякога бомби. С тях пускам тотото.
- Амин! Да не би да носиш някоя бомба в джеба си?
- Ами да, бомба от сапун. Няма часовников механизъм, няма детонатор, няма последни думи и тън-пън. Пия десет ракии, отивам, вадя я и бия с мокрия парцал по простите им тикви докато челата им не лъснат като хокей на лед...
- Решил съм днес да взривя болницата. Това не е никаква болница, а чистилница, гробница на живите, в която пациентите няма какво да ядат, лекарства няма, ако слушат и не дразнят санитарките може да им донесат и нещичко за хапване, ако имат монети от по 1 лев може да гледат пет човека телевизия на един много малък телевизор за 6 лева и ако случайно никой не тръгне напред с краката, защото някой е кихнал в другя край на коридора, се радваме, че седмицата е минала спокойно. Ако имаш пари за кафе е пак добре, защото и кафето е с пари.

А ако имаш късмет може да попаднеш и на лекар, но той с престорена загриженост ще ти каже, с една вяла тъга, че болестта ти е тежка и че ти си ужасно закъснял. Освен ако си бързал и междувременно си успял да хванеш едно такси. Тогава имаш шанс да изпълниш рецептата.

Изпълниш ли повелите на лечителя ти полудяваш, но пак си добре, нищо ти няма, само едно-две-три-четири-пет-шест неща...

- Хах, абе ко ти пука бе човек, нали си жив и си навън. Ей та на, цял целеничък , имаш два крака, две ръце, виждаш, чуваш, ядеш, пиеш, може и да се биеш, и някой пачка ако има, какво ти трябва повече! Кола имаш ли? Имаш! Жена имаш ли? Имаш! Деца? Кажи ми какво ти трябва повече?
- Любовта на хората. – отговорил. И в миг се превърнал в черна котка, която скочила през прозореца. Когато паднала на земята тя погледнала към жълтата малка кола, обърнала малко тъжно глава и бавно се изгубила в тъмнината. Навън било тъмно, въпреки че преди малко тръгнали от ЖП гарата и било обяд.

Таксиджията се огледа и видя петте лева на седалката, целуна ги през мустак, отърка ги в челото и брадата си, разтри сърцето си, плюна през прозореца и каза:
- Лунатици!
И изсвири с бясна скорост към гарата.“