Имам познат италианец, който е търговец.

Преди известно време дойде по работа в България. Срещнахме се за малко и по време на разговора ни, той заяви нещо, което така ме изненада, че щях да падна:

- Решил съм да науча български. Знаеш ли, това е най-полезният език в Европа в момента.

Помолих го да обясни защо смята така и той ми каза:

- Първо, защото това е най-древният славянски език, и ако го знаеш, можеш да разбираш сръбски, босненски, хърватски, полски, чешки, словенски... И второ - пишете на кирилица. А като науча кирилицата – ще мога да чета и на руски! Така ще мога да търгувам с изключително много страни – всъщност с цяла Източна Европа...

Признавам си, че се поласках (хора, които говорят на сравнително малък език, са много лесни за изчеткване!). Но после осъзнах, че действително комбинацията между славянски език и кирилица не е толкова лош „бонус“, завещан от историята...

А това е само още една причина да чувствам 24 май като един от най-светлите дни в календара. В крайна сметка, сред толкова много национални празници, вероятно имаме само един ден, който не служи за разделение.

24 май не е типичната историческа дата, за която да се хванем за шията дали е „наша“ или „чужда“. Не е и ден, натоварен с абстрактни понятия като „свобода“ и „независимост“ - винаги свързани с игри на армии.

Днес спор няма: почитаме цялата наша българска култура и нейното голямо, извънгеографско измерение – създаването на славянската писменост.
Казват, че подобен празник, с който се отбелязва раждането на дадена азбука, практически няма аналог в света.

Но всъщност не е точно така: ден на писмеността има и в една (а може би две) други държави...

Знаете ли, че 24 май е 9 октомври... в Южна Корея. Както и 15 януари - в Северна.

От 2013-а южнокорейците празнуват като национален празник Деня на корейската писменост. На 9 октомври те отбелязват обявяването на Хангъл – азбуката, създадена специално за техния език.

За разлика от славянската писменост, корейската се ражда почти шест века по-късно - през 1446 година. Основната цел е била – както винаги – да се предотврати стопяването на корейската народност, която по това време е под силното влияние на Китай.

Хангъл е създадена в двореца на мъдрия владетел крал Седжон, който работи по графичните знаци заедно с група придворни учени. До този момент в Корея се използвали китайските символи, но те не можели да предадат фонетичното богатство на корейския. Освен това със сложното китайско писмо можели да си служат единствено аристократите. С новата азбука обаче щели да общуват всички корейци: и богатите, и прислужниците, и селяните.

В сравнение с китайската писмена система, Хангъл се оказала много лесна азбука – само със 28 знака. Да се пише с нея можело да се научи много бързо, дори за една сутрин - затова и в разговорния език била наричана „сутрешна азбука“.

Към писмената система кралският двор създал и наръчник, наречен Хунминджонъм, в който се обяснявало как да се използват новите символи. В този наръчник крал Седжон записал:

„Тъй като са от чуждестранен произход, китайските йероглифи са неефикасни за отразяване на уникалността на корейския език. Затова много обикновени хора нямат възможността да изразят мислите и чувствата си. От съчувствие към техните трудности, аз създадох азбука, съставена от 28 знака. Те са лесни за научаване и се надявам, че ще подобрят начина на живот на всички хора“.

За съжаление налагането на новата писменост над китайската, която традиционно се приемала за по-престижна, отнема векове на Корея. Но днес на полуострова азбуката на крал Седжон се приема като национално богатство.

Точно както и у нас.

Затова и няма българин, който да си представи, че може да замени кирилицата с удобството на латиницата, както направиха някои съседи на Запад. Те могат, но за нас – пазителите на наследството, това би означавало да зачеркнем истинската си същност. С какво ще се отличава от всички останали едно българче, ако вместо „a, б, в“, срича само „а, b, c“?

В това е смисълът на празника: да осъзнаем добре какво имаме и да го пазим, точно както са осъзнали това и корейците. Точно както осъзнава и моят италиански приятел.

Автор: Марина Стоименова