Коментар на водещия: Пътепис. Непознатата дума

Светослав Иванов, bTV

„Sisu“ е финска дума, която няма аналог или превод. Най-общо тя изразява черта от националния характер, свързана с готовност на всеки един член на обществото да се обедини с другите в случай на опасност. Най-краткото обяснение в речниците е - сила на волята, решителност и постоянство като колективно усилие на цялата нация.

Това е свързано с концепцията за точно разпределение на ролите в обществото, които всеки човек трябва да изпълнява в случай на криза. Точно разписани за администрация, армия и полиция, църква и болници, училища и учители, дори бизнес организации и служители.

Това е гордостта на финландците - пълна готовност във всеки един момент, ако се наложи, да действат като един. Представете си го като диамант - отгоре седи лидерството, но точно под него е "психологическата устойчивост" на хората, за която трябва да се погрижи то. Лидерите трябва да излъчват спокойствие, ясни послания и грижа, да не показват емоциите си и конкретика, дори и когато трябва да вземе непопулярни мерки.

"Националната сигурност не е отговорност само на една или няколко институции, а на всички", сподели ми през седмицата Петри Тойвонен, секретар на Комитета по сигурността, с когото имах възможността да разговарям очи в очи в Хелзинки. В този комитет по правило няма политици. Но има представители на частния бизнес, който знае в кой момент и как, в случай на нужда, ще пренастрои производството си, за да поеме своята роля.

Защото, както ми казаха в Хелзинки, "плановете са нищо, но планирането е всичко".

Финландските политици умеят да се обединяват в периоди на криза - независимо дали е здравна, икономическа или военна. Когато настъпва труден за цялото общество момент, по правило той не се използва за партийни цели, защото в подобни ситуации застрашени са всички, независимо от политическите си пристрастия.

Националните спорове по ключови решения са рядкост. Коалиционните кабинети - правило. Разговарях с членове на външната комисия на финландския парламент по повод рекордното за Финландия парламентарно мнозинство, с което е гласувано решението за молба за членство в НАТО. Само допреди 3 месеца, председателят на комисията е бил сред депутатите, убедени, че това не е нужно. Сега е на друго мнение и обяснява защо. Преди 24 февруари едва 20% от финландците са смятали, че страната трябва да се присъедини към НАТО, днес този процент е 80.

Финландците са сред онези аполитични общества, които не се интересуват от всяка стъпка, решение или действие на правителството и депутатите си. Повечето министри и народни представители дори не са сред най-популярните личности и си остават такива до края на мандатите си. И се гордеят с това - обществото вярва в своя избор, а политиците отговарят с безусловна вяра в обществото. Ако политици и общество се разминат, винаги това се отразява на изборния резултат.

Защото когато една икономика е силна и всеки получава достойно възнаграждение за труда си по ясни правила на права и задължения към другите, тогава той живее с усещането, че собственият му живот е в собствените му ръце. В този случай, държавата е просто гарант и пазител на законността и правилата.

Няма я държавата, която да те води за ръка дори по кална пътека, няма я страната, от която вечно да очакваш и която да наричаш "тая държава", затънал в мисли за това, че заплатата не стига, че така и за толкова години не построиха детска градина за детето ти. Или че ще си разбиеш колата по надупчените като след война пътища до изринатите от строежи тротоари. На фона на това по цял ден да слушаш препирни, скандали, най-различни схеми, по който този ще удари онзи, трети откраднал онези пари, за да отчете процент на четвърти.

Много е уморително. Точно затова си позволих да ви разкажа малко за Финландия, до която пътувах през седмицата. Защото липсата ни усещане, че държиш собствения си живот, в собствените си ръце, е най-деградивното и най-разяждащото психиката на гражданина на една държава. Мисълта, че нищо не зависи от него, усещането, че никой не знае каква е ролята му в обществото и каква би била тя в период на криза. Истерията в публичното пространство.

Разбирането, че политиците са тези, от които зависи живота ти. Не, не зависи от тях. Зависи от нас. Всичко зависи от нас. И ще дойде ден, в който ще го разберем. Въпросът е имаме ли сила на волята, решителност и постоянство. И по-важното - ще имаме ли психологическата устойчивост да го постигнем?