ЗА ЕДНА ШХУНА

Тия дни една дума предизвика словесни безредици – думата, с която обикновеният народ обозначава женското отверстие.

Ако наречеш някого „отверстие“, няма да впечатлиш публиката, ако украсиш обаче същия тиквеник с простонародния синоним на същата дума ще си казал всичко.

За нуждите на тази дописка трябва да използвам някой приемлив заместител на крамолната дума.

„Вагина“ очевидно не е подходяща, защото е тромава като медицински термин; „отверстие“ пък е определено претенциозна.

Има една дума, която звучи предизвикателно, и, в същото време, неясно, но не съм сигурен в произхода й, затова да не рискувам – мога обаче леко да я коригирам и така стигаме до „шхуна“, ветроходите, които са популярни в Далечния Изток.

„Шхуна“ изглежда все по-подходяща дума, особено ако се сетим за една високопоставена дама, която е специалист по Виетнам и неговата столица Пекин.

И тук вече сигурно ви става ясно, каква е причината за езиковите ми лутания – това е една фраза от запис, автентичен или лъжлив, на Б.Б, според който председателката на Парламента Караянчева е „проста кърджалийска шхуна“. Хайде сега да анализираме заедно това откритие.

„Проста кърджалийска шхуна“. Бързо ще се убедим, че не може да се открие никаква лъжа или дори само преувеличение в това твърдение. Караянчева си е от Кърджали, тъй че спокойно може да бъде наречена „кърджалийска“ – и да добавите, каквото намерите за нужно.

Проста ли е? Не знам, но няма толкова гламав адвокат, който да се хване да защитава евентуалните съдебни претенции на въпросната дама, след като тя съвсем сериозно, от трибуната на Парламента, твърди, че Пекин е във Виетнам.

Шхуна ли е – това пък е извън всякакво съмнение; може само да претендира, че, всъщност, е трябвало да я квалифицират с другата, истинската дума. Но точно тя е използвана по неин адрес в оригинала на фразата.

Да пресметнем дотук. Нищо лъжливо няма във фразата, която анализираме. Всяка дума си е на мястото в нея.

Някои обаче биха възразили – чуха се и такива гласове – че тя не е подходяща за шеф на Парламента. Лесно ще бъдат оборени – стига да са наясно, къде се намира Пекин, как се пише „Брекзит“, какво е депутатска благотворителност, според дамата, и пр.

По-сложно ще стане, ако някой постави въпроса, как изобщо дамата е акостирала в креслото на парламентарен шеф, с каква шхуна е извършен десантът и пр.

По-добре да забравим тази афера, защото ще последват фрази, в които трябва да заменим всички думи, бързо ще се убедим, че възможностите на българския език в стандарта ХХХL са направо безподобни.

По нашите краища наблюдаваме най-екзотични съчетания, съешват се направо невъзможни неща. Модерно е да ги наричат „хибриди“. Един от най-странните хибриди се получи, когато Плевнелиев го назначиха за президент, без да го наричат „шхуна“. Скука безподобна.

Любопитно е съешването между езиков пуризъм и морална екзалтираност. Един подобен хибрид, с претенции за висок стил в политиката, подписваше писмата до приятелите си с възхитителната закана „Ще ти изям г-за“ – последната дума можете да я замените с „гемия“.

Такива са нашите хора: може да се възмущават, че някоя дама е наречена „проста шхуна“ – но самите те наричат опонента си „Бай Йух“.

„Йух“ не ги дразни, нещо повече – по този начин те изразяват фантазията си, мечтата си по един йух с размерите на дорийска колона. Тайно искат да „превземат“ „Бай Йух“, да се отъркат/усучат в него. Сладури ненагледни. За такива Народът казва „Шхуна и половина“.

Изплува една безподобна глупост. Ще търпим Шхуната – и ще я браним от някой, който я нарича Шхуна. Ще търпим и дори ще се съешваме с откровени тъпанари – и ще се засягаме, когато ги наричат така. Българската политика е продънена не заради просташкия език, който продуцира непрекъснато – а защото се практикува от елементарни хорица.

Да си говорят, както си щат – стига да родят и някоя светла мисъл/идея.

И Цветанов се обади – пуснал си мустаци, остава да си навлече любимата народна носия и да нарами някой току-що опечен вол, докато обикаля студията.

Казал/по ДАРИК, че записът с фразата за шхуната „дава много тревожни сигнали“. Той има право да се държи като придружаващия го вол, винаги е бил възхитително безцеремонен – той, който от трибуната на Парламента навремето поруга по един отвратителен начин лекари от Горна Оряховица, наричаше ги детеубийци, представи ги като дяволски изчадия.

Това и досега остава един от шедьоврите на Властовата/ГЕРБ разпасаност; пример за това, докъде може да стигне един случайник, когато докопа кокала на властта. Лекарите обаче не се уплашиха и накрая го осъдиха в Страсбург за една солена сума.

Обаче Цв.си се разхожда спокойно с чевермето, понеже обезщетението ще го плати държавата.

Което гарантира, че у нас просташкият вербален геноцид, упражняван от властниците, скоро няма да бъде изкоренен.

Чевермето е тръгнало с рогата срещу благодетеля си Б. Б., още преди доста време беше ясно, че това ще се случи един ден, най-изпепеляващият комплекс е този на слугата.

Кулминацията на неизбежното полудяване е слугата да заяви, че е „нямал зависимости от никой“ – това са пак думи на Цв., и да започне да си отмъщава. Той по никакъв начин не се съмнява в достоверността на записа – най-вероятното обяснение за това е, че са се отнасяли към него като към двойна шхуна.

В крайна сметка, достоверен ли е записът или специално създаден, за да компрометира Б. Б.? И компрометира ли го изобщо – и пред кого?

Разбира се, той ще твърди, че записът е фалшименто – но го прави твърде вяло, сякаш е примирен с тия неща. Обаче не може да не си дава сметка, че мнозина ще харесат квалификациите му за Шхуната – за тях шхуната си е шхуна, и толкова; едновременно и на три председателски кресла да се е пльоснала – все тая.

На обикновените хора им допада, когато Самодържецът разобличава по този начин обкръжението си; те изобщо не отчитат съпътстващият момент на саморазобличаване; не се обременяват с въпроса, кой избира/назначава шхуните; предостатъчно им е някой да ги разкарва от време на време; малките възмездия ги задоволяват напълно; за повече от това не мислят.

За десетина години Б.Б. отгледа доста самоубийци – министърката на земеделието е последният пример. Признанието й, че лъжем по европейските програми, но трябва да си траем за това – е един от безспорните словесни шедьоври на Прехода.

Много са смешни ония, които защитават/отграничават Б.Б. от записа – както винаги бездарно. Един твърди, че речникът му не бил такъв – сигурно пак ще иска нещо от него. С някои свои временни придворни насаме Б. може да разговаря и на санскритски, но публичният му език е агресивно-грубоват, това е съвсем преднамерено „приближение“ към обикновеното, простонародното, както той го схваща.

Това дразни немалко хора, но за болшинството е съвсем приемливо; схваща се като някакъв израз на единение. Това изглежда абсурдно, празноглаво, направо глуповато – но е факт.

Интегритет покрай езикова разпуснатост. Шхунска работа. Шхунясване.

Това е положението – и няма достатъчно ефикасен изход от него, поне засега. Блатото е спокойно. Записи, колкото и скандални да изглеждат, не могат да променят това.

А Народът? – той пък става все по-трудно опознаваем.

Сякаш е отплавал нанякъде.

Автор: Кеворк Кеворкян