Усеща се малко като война – с паниката, страха от неизвестното и най-вече с тоталната безпомощност на лично-битово ниво.  Тръпнем в очакване на неприятности, а светът ни изглежда като космато и враждебно кълбо от хаос,  пише Стелиана Колева за "Жената днес"

На война винаги страда най-вече последната клетка, най-мъничката – тази у дома, тази на съвместното съжителство, било то според традиционните ценности или пък не. Войната винаги е лична. И сега е така.

Напоследък хората се разделят – те, хората си се разделят открай време, по най-разнообразни поводи и причини, но напоследък сякаш пандемията взе допълнително да пропуква и тази „най-малка клетка“.

Две дългогодишни, доказали се във времето двойки от моя широк приятелски кръг (едната отгледала междувременно тийнейджър), официално се разделиха в ковидното време. Направиха го кротко и възпитано, както подобава на културни и интелигентни хора. (Културата и интелектът днес не са непременно гаранция за учтива раздяла: приятелка откри, заживявайки с мъжа си – дете на късно развели се родители, три винени чаши от един сервиз у дома им, докато останалите три пребиваваха у сестра му, справедливо разделени след класически развод. Така че, толкоз за културните раздели).

И ето, разделиха се окончателно (с цялата условност на окончателното като такова) двойки, на които от душа съм се възхищавала и дори лекичко завиждала – напаснати, проверени, с отработено хармонично съжителство като мека, удобна обувка. Дали хармонията е била само привидност, а отдолу са си тлеели различия и вражди, които просто са дочакали сгоден момент? Може би. Принудителният съвместен престой между четири стени през пролетта и все повече напоследък може да се превърне явно в тежко бреме.

До неотдавна кавгите в една връзка често изглеждаха така: скарате се набързо с половинката рано сутринта, пък после отидете на работа, там вземете, че споделите с колеги, накълнете партньора незлобливо. Колегите, и те споделят подобни случки, и ей го – до обяд практически ви е минало, пък в обедната почивка може и да му се обадите на другия или пък той – на вас. Докато мине работният ден, и семейната минидрама отшумява от само себе си. А след работа, към седем и трийсет и две, половинката вече ви чака у дома – я с цвете, я с бутилка розе. И всичко е идеално. До следващото леко сътресение – неизбежно в реалността на съвместния живот.

А сега какво? Когато си запрян за постоянно между четирите стени на апартамента, зародилият се скандал не получава възможност да изтлее, а се самоподклажда и подхранва – по най-малки поводи. Накъдето и да се обърнеш, дразнителят е все пред тебе – в кухнята, в хола, в банята. Вече всички сме силно стресирани, безкрайно раздразнителни и притеснени. Тревожим се по много и за всичко. Притесняваме се кой ще спечели изборите в САЩ, защото от това зависят много неща по света, подиграваме се на тия, притесняващите се, защото каква пък им е точно на тях Хекуба, боим се какво ще се случи с дистанционното обучение на децата, с работата ни, с проектите ни, с бюджетите ни. Защото не е невъзможно да загубиш работата си две седмици преди Коледа (като в песента на Сиксто Родригес).

Защото вече имаме болни приятели и роднини, или пък боледуваме самите ние. Защото не знаем какво ще стане, ако и когато се заразим – ще ни вдигне ли личният лекар бързо, ще ги има ли нужните ни лекарства в аптеките, ще ни дадат ли антибиотик без рецепта, щото личният ни лекар е на 64 г. и не ползва вайбър. Ще го изкарам ли “по тънката лайсна” като златните 80% с ковид, или ще се окажа от останалите? Ако съм от останалите 20%, ще дойде ли линейка за мен, ще има ли за мен легло в болницата? Ами ако се разболеем едновременно и двамата с партньора ми, кой ще се грижи за децата, кой ще ни пазарува най-необходимото? И така, час по час, се трупат притесненията, които тихо и безсимптомно разяждат връзките.

Защото вече го няма буферът на структурираното работно време, а всички знаем, че хоум офисът не действа по същия начин. Няма я възможността да разкажеш за хубостите и ядовете на отминалия ден, липсва личното споделяне на къщните проблеми с колегите от другия етаж, докато обядвате заедно. Всички сме вкъщи по всяко време, вслушани в болежките си, вторачени за евентуалните симптоми. Мерим си температурата религиозно с безценен живачен термометър, реликва от соца “сделано в СССР”. Както писа една приятелка във Фейсбук, разменяме си в социалните мрежи протоколи за лечение и списъци с лекарства така, както преди си разменяхме рецепти за крем-карамел.

А към генералното изнервяне се прибавят „радостите“ на дистанционното обучение. Защото големите учат онлайн от вкъщи, а малките и средно малките са в някакъв хибриден вариант – ходят на училище, но ако се наложи да са в карантина, се включват от домовете си. Нашата госпожа пуска скайпа, ама само на звук, щото връзката в училището е е съвсем читава, и се почва традиционното дебнене дали наследниците внимават достатъчно в час или хитроумно се скатават. После ще минем заедно новия материал и ще се добутаме до домашното, но това вече сме го играли. Очакваме заповедта всички да преминат към дистанционно обучение, към момента това изглежда въпрос единствено на време, при това – на малко време. (Докато пишех това, част от средно малките също премина към дистанционно обучение или ОЕСР, както се нарича официално).

Надяваме се само да сме добре, да не става така, че домашното обучение да се превърне в най-малкия ни проблем. Продължаваме да си мерим температурата и да следим цифрите. Сред всичките статистики, свързани с новия вирус, вероятно някой най-накрая ще изчисли колко двойки са се разделили в условията на пандемия. Интересно би било да разберем и дали има много такива, дето пък са се събрали в същите тези условия. Най-вероятно – да, нали природата не търпи празно. А това, че по-рядко чуваме за подобно развитие, вероятно се дължи на простичкия факт, че доволните хора споделят в пъти по-рядко от недоволните. А може и да е просто поради зрялата възраст на дългогодишните двойки.

Когато общувам с хора, щастливо отглеждащи своите връзки във времето, струва ми се жизненоважно нещо малко и много просто – човек да почерпи сили от нещо свое, което по някакъв начин го определя. Да се заземи чрез нещо важно за него (може да е плетене на макраме или скандинавско крими, реставрация на книги или индийска кухня), за да филтрира по-лесно неприятните неща и да гледа великодушно на човека до себе си, с когото иска да продължи заедно напред.

Притесненията няма да свършат, но можем да пробваме да ни тровят по-малко. И не, не само до края на пандемията, а изобщо – защото за разлика от войните „новото нормално“ има само начало. Засега.  Пък има и любов по време на холера.