В големия град хората умеят да се програмират.

Правят го автоматично и без усилие. От ненужната информация не се освобождават, защото просто не й дават възможност да стигне до тях. Ежедневно долавят чужди разговори – прозаични, битови, невпачатляващи с нищо, неизискващи реакция и ангажираност. И още необърнали гръб и неотминали, ей така, за секунда ги забравят. Все едно тъкмо да зазвучи началото на песента „Синева“ на Васил Найденов – „Ти отмина, ти отмина...“ – и дотам да свърши.

Прагът им на чувствителност към нещата „извън“ тях е плашещо „долу“. Но понякога, за да оправдаем човешкото в себе си, съдбата ни сблъсква със ситуации, които не можем да подминем с лека ръка. Те изглеждат досущ като гореспоменатите, но успяват да разбъркат нещо вътре в теб, докосват те и създават трайно безпокойство. Ситуацията минава и заминава, но по никое време отново започва да те буторясва (баба ми го казваше, когато нещо я ядосваше; ако има такава дума – от шопския край ще да е).

Хем не си я искал, хем се чувстваш ангажиран да мислиш за нея и се питаш какво пък чак толкова е станало! Но и на мен да ми се случи поне веднъж – да ме изкарат от логичното ми идилично до идиотизъм равновесие за нещата от живота и сега да описвам с емоции, а не с ум. Това е една 15-минутна история за времето извън „моята матрица“ – потвърждение, че светът е голям и провокации дебнат отвсякъде.

От добрите дни е – свършвам работа навреме, лесно си намирам място в трамвая, а вътре, въпреки горещината, се диша. На следващата спирка се качват две жени, около 40- годишни, хващат се за металната дръжка на моята седалка и започват да разговарят. Отново се движим. Едната жена, на която ще дам името Витка (без причина) с приповдигнат тон започва разпалено да обяснява на нейната позната нещо за рождения ден на дъщеря й – момиче в детската градина. Нарастващият глад и мислите за вечеря не са достатъчни да заглушат разговора над главата ми.

Предавам се, отправям празен поглед през прозореца и разбирам, че съм си забравила слушалките. И така, аз, аудитория по неволя едно ниво по-надолу и с вперен през прозореца поглед, слушам подробно и напоително един тон брътвежи за това кой е избраният след дълго проучване парти център за съответното събитие... Три спирки по-късно мога да дам информация на всеки родител за цените на различните пакети в парти центъра, колко са били поканените деца и родители и същинската част – точно изхарчените пари за тортата, на колко етажа съответно е била – големината на парчетата (някои деца си взели за вкъщи, други си изяли парчето видимо доволни).

Картечницата от думи спира само, за да си поеме въздух и да даде вид, че дава шанс за включване по темата на познатата до нея. Започва отново. Е, няма пощада, голяма досада! Вдигам глава с любопитство да видя как изглежда жената. Не запомням Витка с нещо определено, само правя огромната грешка да затвърдя така или иначе очевидния факт, че чувам разговора. Все едно хвърлям дърво в горящ огън. Същата жена засилва още повече гласа си и вече нейна сцена е целият трамвай.

Продължава да обяснява без въпроси: „Ооо, много хубави подаръци получи, но тя си има всичко, тя носи само маркови дрехи, така че някои от нещата няма да ги облече въобще“ и разделя директно получените подаръци на два вида: евтини и по-скъпи (със съответното обяснение защо така се получава). „Всяко удоволствие си има цена“, заявява тя, говорейки вече за фотографа – лишавам ви нарочно от съответните цени за услугата, договорки, наем за деня, за снимките и колко точно отделно се доплаща...

Другата жена притихва все повече, кротко вмъква едно „Еее, браво“. Става неловко, най-вероятно изпитва срам... или злоба, че не може да си позволи целия този „лукс“ за нейните деца. Кой знае?! Емоционалните ми състояние са на стрес тест – те минават от раздразнение (заради децибелите), през досада (заради всичко изговорено) и свършват с тъпота (заради същинската идея да се изфукаш напоително... с празненството на детето). И нито веднъж майката да не спомене дали на момичето й е било забавно, щастливо ли е било... нещо... Витка обяснява живота си и майчината грижа с пари, мисли в диапазона за евтино и скъпо, калкулира, фука се и пет пари не дава.

Но това, че и детето ще научи да оценява хората по скъпите дрехи, да ги уважава заради часовниците на ръцете им или портфейлите в джобовете – по това, което имат, а не по това, което са, направо я омерзява в моите очи. И тук го приемам лично. Аз не обичам да съдя и да се карам, затова не казвам нищо, само сбръчвам вежди и гледам лошо. Ако бях казала нещо навреме, досега Витка да е избледняла в моето съзнание. Но и аз оставам няма пред простотията и допринасям за това целият трамвай да се изпълва с нея.

Обвинявам се в съучастие. А Витка продължава, уточнява и подчертава, че нищо от това не е достъпно за обикновения човек: „Аз не мога да не й купя нещо скъпо, все пак, рожден ден й е – подаръкът й беше 136 лв., баща й отделно й купи подарък – и той над 100 лева беше, но е нормално, един път е рожденичка. А всичко друго отделно го смятаме...“. От толкова сметки свят ми се извива и не си спомням да съм чула какви са били самите подаръци.

Тук е моментът да уточня, че хората до двете жени в трамвая започват да наддават любопитни погледи към тях. Още едно дърво в огъня. В този момент Витка вади албумчето със „скъпите професионални снимки“ от чантата си... Става страшно. Не! Заповядвам си да мисля за нещо друго – на кого трябва да звънна утре, а – да, гладна съм, какво искам да хапна за вечеря. Безуспешно... Безкрайно измъчено ми става. И на тази спирка мислено изпращам моята „компания“.

Да, ама не! Те остават и сега подхващат темата за „другите“ родители и защо те не могат да купуват маркови дрехи от мол-а на децата си. Как „другите“ деца се сърдят защо и те нямат такива. За обувките – същото, извинявам се за тавтологията, но сметачните машини нямат много функции. Няколко спирки преди моята и докато трамваят се движи, със свито сърце взимам чантата от скута си, рязко ставам и решително отивам в най-далечния край на трамвая, действам радикално и по български – спасявам се самосиндикално, но не взимам отношение.

Витка ме гледа сякаш е актьор по време на представление, който, докато играе на сцената, вижда как публиката му така безпардонно си тръгва. И отново за миг е тихо... За първи път ми се струва, че всеки един скърцащ звук от движението на трамвая може да създава повече смисъл сам по себе си. Прибирам се с празно чувство. Спомням си за детските ми рождени дни. С майка ми посрещахме моите съученици със сандвичи с пастет, кашкавал, луканка, солетки и сладки. Пускахме музика и танцувахме, играехме хоро.

Почти всички ми подаряваха книжки – някои от тях четени и леко смачкани, но на кого му правеше впечатление? Маркови дрехи не носеше никое дете. Играехме на криеница и се плашехме с истории за духове. Не сме били бедни и по двата начина. И разбирам защо е топката в стомаха ми – някаква си Витка потисна и смачка всичко детско в мен. От трамвая слязох с няколко години по-стара и поне с три килограма по-тежка. Избягвайте Витка, не ставайте като нея и си носете слушалките – за всеки случай.

Автор: Роси Пламенова