Вчера на кратка церемония в аулата на МГ „Баба Тонка“ бяха наградени победителите в конкурса „Съвременни Вдъхновители“, организиран от Фонд „Математика на бъдещето“ по повод Деня на будителите.

Директорката на гимназията госпожа Галина Бобева връчи грамотите и паричните награди на шестте момичета, чиито истории бяха отличени от журито и публиката във Фейсбук.

Наградата за най-вдъхновяваща история получи Йоана Стоянова от 8 Б клас за историята си ГЕРОИТЕ.

Журито награди фото есето АНГЕЛСКИ РЪЦЕ с автор Ралица Димитрова от 11 Д клас за най-оригинално разказаната история.

Публиката във Фейсбук хареса най-много есето ТОВА Е ЧАСТ ОТ ЖИВОТА на Гергана Георгиева от 8 А клас.

Специалната награда на журито получиха Мария Райкова, Деметра Ангелова и Александра Райкова от 10 Д клас за видео историята, която ни разказаха.

Героите

Това е определение за хора, които най – често са извършили подвиг:  извоювали са някоя историческа победа, открили са непознати досега за човечеството неща или просто са те впечатлили с благородната си постъпка. Историята познава много представители от първите 3 вида, но и твърде малко от последният – този ,на хората, впечатлили със своята постъпка. Въпросът сега е дали съществуват съвременни герои, къде са и знаем ли техните истории.

Всеки човек си има свой вдъхновител, човек на когото иска да подражава, защото му се възхищава за постъпките и това, което е. Е и аз си имам двама герои, които са много ценни хора за мен – баба ми и дядо ми. Това са личности, притежаващи невероятен характер и сила.

На 28 февруари 2008г. имаше пожар във влака София – Кардам. Всичко се промени и вече нищо не беше същото. В пожара загинаха 9 души, които имаха семейства, надежди и мечти. Една от загиналите беше леля ми - Валерия, тъкмо навършила 20 години. Цяла България беше в шок, никой не знаеше какво се случва, болката беше огромна. След множество дела , продължили няколко години, всяко семейство получи по обещетение, голяма сума пари, в замяна на загиналите. Всеки направи с парите, каквото прецени за добре. Моите баба и дядо излязоха пред цяла България с думите:

„ Ние не можем да си купим нищо с костите на дъщеря си!“

Това бяха толкова силни думи, изпълнени с голяма болка и скръб и не е лесно да се кажат на глас, пред цял народ, затаил дъх заради този инцидент. Те дариха парите на петте учебни заведения, в които е учила леля ми – в родният й град Добрич и в София. Получиха няколко награди, една от които беше наградата за дарителство „Братя Евлоги и Христо Георгиеви“. Получиха почитта на всички, но нищо не може да върне, дъщеря им, която беше толкова лъчезарен и добър човек.

Казват, че Господ изпраща изпитания на силните и смелите хора. Е то това изпитание може ли да се нарече? Това е по скоро адът за един човек и родител, загубил детето си и никой не трябва да преживява подобно нещо. А когато се случат подобни неща, ние не трябва да ги преживяваме сами, въпреки че останалите около нас не могат да разберат болката, която изгаря сърцето ни. Затова въпросът ми сега е съществува ли господ? Никой не може да ми отговори. Всеки има своя теория и история. Е ако съществува и наистина изпраща изпитания на смелите, то тогава и моите баба и дядо са смели и силни. Но те вече се умориха да са такива, защото живеят с тази болка вече повече от 10 години! Болката не намалява, а се увеличава. И не времето не лекува болката, а те научава да живееш с нея.

Баба ми и дядо ми са пример за това как човек е способен да прави добро в най – трудните моменти от своя живот. И както каза моята баба: „Ние  превърнахме скръбта си в детски и младежки усмивки“. Смело мога заявя, че те са пример за съвременни  герои, а аз и хората, които са около тях или знаят история им, трябва да взимаме пример от тях.

Във всяка история има изводи, които трябва да се направят и сега не е по – различно. Никой не може да върне отнетите човешки животи и да притъпи мъката. Моите герои и вдъхновители са пример и образ на добротата и промяната и как човек въпреки огромната си лична трагедия и загуба, може да прави бобри дела. Гордея се с тях, възхищавам им се, обичам ги и ги подкрепям, но те това си го знаят.

Йоана Николаева Стоянова - 8б клас

Ангелски ръце

Гори,  после полета. Дървета, златни дървета. Сякаш изкусни художници бяха нарисували тези живописни есенни пейзажи. Погледът ми се радваше на гледките, които се редуваха като картини, изографисани от старите български майстори. Обичам пътя - кара ме да се чувствам свободна! Моята крайна точка днес е едно село, където живее изключително вдъхновяващ човек. Българското село събужда в мен букет от емоции. Там винаги ме очакват невероятни и същевременно тъжни, сърцераздирателни, жестоки гледки. Изоставени къщи, самотни дворчета, рушащи се огради. Къщите сякаш са затворили очи завинаги, сякаш са забравили за всичко, което са преживели. Счупените прозорци със залепени по тях вестници, покривите, рушащи се от несгодите, които времето със своята жестока сила  им беше причинило. Пейки, някога боядисани в онова ярко зелено, вече олющени и изпити от всичко, което бяха понесли. Училищният двор отдавна не бе усещал детска стъпка, а по коридорите му и днес отекват щастливите детски гласове, последният звънец беше бил преди десетилетия... Някога пълно с живот, сега това село е прегърнато от тишината, онази смъртна тишина, носеща тъжни мисли в съзнанието ми...Бавно се приближавам до там, накъдето се бях запътила. От всички черни, срутени, забравени от времето къщи с изоставени дворчета, една се отличава с китна,  подредена, цветна градинка - къщата на баба Вяра.

Ще ви разкажа една история за силата в спасяването на човешки живот, за надеждата, за силата в любовта към доброто. История за онова, което никой не може да ти отнеме - обичта на хората. Разказ за сблъсъка с мъката на другия, за помощта, за способността да правиш нещо, което дори Бог понякога не може - да върнеш живот чрез силата на медицината, и за едно голямо сърце - разказ за баба Вяра, която е истинско вдъхновение за мен.

За нея едва ли сте чували по новините, а и там рядко показват красивите истории в битието ни. За нея няма да разберете от социалните мрежи, нито ще я видите в големия град - там, където е спасила стотици животи с двете си магични ръце - ръцете, които са й дар от Бога и са направили толкова много. Добрите хора обичат да остават анонимни, не търсят слава, защото знаят, че са били полезни на обществото, в което живеят и се чувстват удовлетворени от всяка своя постъпка, без тя да става известна. Разговорът, който проведохме днес с нея беше някак различен, беше личен, беше изпълнен с емоции. Позволете ми да ви разкажа за нея.

Баба Вяра е била хирург. Близо половин век . Това е времето, което е отделила за пациентите си. Време, изпълнено с хиляди тежки операции, с много сълзи, безброй силни прегръдки, и "Докторе, моля Ви, помогнете!" - думите, които дават смисъл на целия й житейски път. Тя казва, че стените на болницата са чули повече молитви, отколкото стените на църква, и смело заявява, че днес много нейни пациенти идват при нея, за да й благодарят, че са живи, че са на този свят. Откакто хваща скалпела за пръв път, баба Вяра осъзнава, че тя е спасител по призвание.

Нейната история е простичка, незабележителна, обикновена на пръв поглед. Както всеки човешки житейски път, така и нейният е бил изпълнен с множество падения и възходи, радост и плач, ярост и надежда. За мен тя е изключително вдъхновяваща личност. Баба Вяра е една красива жена, а по лицето й е написана цяла история. Сякаш всяка бръчка като карта на времето е съхранила всеки миг в битието й. А ръцете й - от ръцете й винаги черпя сила, днес те вече са сухи, мазолести, болят я. Но някога са правили магия, най- силната човешка магия, а именно да спасиш живот.

Дълго време говорихме, но изведнъж настана тишина. В очите й се появиха сълзи. Нещо много силно я измъчваше, сърцето й беше свито на топка. Много пациенти идваха при нея, но те не й даваха това, от което има нужда - любовта на двамата й сина. Последвали нейните стъпки, те заминават за Германия да изучават изкуството на медицината, изкуството да си спасител за човешките болки. Баба Вяра ми каза през сълзи, че медицината е белязана и с болка, а нейната най - голяма е, че не е била до децата си, когато те са имали нужда от нея, често е отсъствала от вкъщи заради спешни случаи. Единствената й мечта е да ги види и да ги прегърне - това не се бе случвало от години. По очите й продължаваха да текат искрени, чисти сълзи...

Тъжна и весела е историята на баба Вяра, изпълнена с много чистота и доброта. Днес тя продължава да бъде един достоен лекар, въпреки че вече не прави операции, от години не беше хващала скалпел. Е, не успя да ми откаже да направя една снимка поне на ръцете й, онази част от нея, която силно ме вдъхновява. Още изглежда толкова величествено! Днес тя лекува малкото останали хора от селото, в което живее, както и от съседните села, защото е един ангел, дарен със силата да дава и спасява. Винаги ще бъде моето вдъхновение да продължавам напред и да се боря за мечтите си, баба Вяра ми  казва да вярвам в доброто, за да го получавам. Аз никога няма да спирам да се надявам във всеки един от нас да има по една баба Вяра, която да ни дава сила да даряваме доброта и любов!

Ралица Димитрова - 11д клас

ТОВА Е ЧАСТ ОТ ЖИВОТА

Малцина от вас сигурно си спомнят за случая, в който точно преди една година и един ден, момче беше блъснато от влак. Но това е нормално. Ежедневно медиите  ни затрупват с лоши новини и смъртни случаи. В тази история едва ли откривате нещо специално, но за мен тя означава много. Тази злополука остави ясен белег в моето съзнание.

Едва ли някой от вас може да си представи, че днес е последният ден с един от първите ти приятели. На никой не му е минавало през ума, че повече няма да видиш, да чуеш или поне да срещнеш погледа на човека, с когото си израснал. Аз, ако знаех това, щях да прекарам целия си ден с него и щях да му направя хиляди снимки.  Ако знаех, че това е последната ни среща заедно, щях да запишете всяка негова дума и нямаше да го пусна да си отиде. Но не го знаех...  Дълго време след случилото се, аз не успях или просто подсъзнателно не исках да повярвам, че вече спомените ни са само на снимки и  няма да си създадем нови. Единственото, което се питах е: ''Как е възможно това?". Как е възможно това, че момчето, с което пускахме фенери и се смяхме един през друг, вече не е сред нас? Как е възможно, че момчето, с което съм прекарала цялото лято и детските си години, вече не е сред нас? Как е възможно това, че с момчето, с което накрая на ваканцията, вече бяхме измислили планове за следващото, не е сред нас?

Родителите ми не бяха съгласни да ходя на погребението му, но аз се чувствах длъжна. Просто знаех, че трябва да го направя. Там срещнах толкова много познати лица. Не можех да повярвам, че с приятелите ми, с които съм се смяла преди един месец, сега сме облени в сълзи.  Малко хора на моята възраст биха разбрали болката от загубата на приятел. Предстояха ни матури. До късно сме стояли навън и сме си разказвали мечтите. Споделяхме си за желанията, а после обсъждахме колко налудничави на пръв поглед са те. Толкова много несбъднати планове и копнежи останаха.  Все още виждам пламъка му за живот, когато си затворя очите. Все още понякога в главата ми идват последните му думи. Само, ако знаехме, че това са последните ни мигове заедно, щяхме да се сбогуваме, а не да си кажем: "До следващото лято!".

Мина време. Някак си покрай нашите проблеми, образът му започна да избледнява. Вече не беше във всеки мой сън. Идваше от време на време. Лятото дойде. Компанията отново се събра. Никой не говореше за него. Затворихме си очите за случилото се, но дали това беше правилното решение? Едва ли някога ще намеря отговор...Не  беше вече същото. Не знам дали другите го осъзнаваха, но аз усещах липсата му. Просто разбрах, че никога няма вече да е същото. Отдръпнах се, просто не исках да създавам нови спомени на това място. Но той ми даде един ценен урок, който абсолютно никога няма да забравя. Никога няма да разбереш дали ти остават още десет минути или десет години живот. Изживей го, все едно е за последно! Бъдете благодарни и оценявайте миговете с хората, които обичате!

Гергана Георгиева - 8а клас