Нешка Робева е родена на 26 май 1946 г. в Русе.

Завършва хореографско училище, а после ВИФ. Световна вицешампионка по художествена гимнастика от 1969 г. Като състезател печели за България 4 сребърни и 4 бронзови медала.

Но като треньор създава „златните момичета“ на България. За четвърт век нейните възпитанички печелят 294 медала от големи първенства, 7 абсолютни световни титли, 10 европейски и два сребърни отличия от олимпийски игри.

Въпреки натовареното си ежедневие, Робева все пак успя да разкаже за своите приключения във въздуха за Delo.bg.

За първи път се качих на самолет през 1967 година до Берлин. Никога не съм се страхувала от самолети. Учудването ми беше голямо, защото очаквах да бъде нещо страшно. Самолетът беше от малките, които дали се возиш на автобус Чавдар или на него – нямаше значение. Друсаше все едно караше по калдъръм.
В Ню Йорк в една зимна буря от едното до другото летище се предвижих с 20 местно самолетче, което е и най-малкото, в което съм се качвала. Беше толкова малък, че бурята го подхвърляше както си иска. Когато слязохме на летището не можех да се държа на краката си, всички ходихме като пияни. Моята треньорка, мои колежки загинаха в самолетна катастрофа. Веднага след това отново пътувахме, попаднахме в гръмотевична буря, но не съм се страхувала. Едва през 1993-4 година пътувайки до Швейцария в един много ясен ден, навлязохме в турбулентна зона, турбуленцията беше толкова силна и продължителна. Спомням си как самолетът утихна, някои хора започнаха да се молят, други стиската талисмани, беше много страшно, много необяснимо. Когато след 20 минути кацнахме на летището в Цюрих, всички си въздъхнахме, станах от седалката, краката ми се подгънаха и отново седнах. За първи път разбрах какво значи да ти омекнат колената. От този момент започнах да изпитвам невероятен страх от полети. Опитвах с приспивателни, но не можеше. Тогава леля Ванга ми каза: „Уиски, Нешка! Само то удря право в главата.“ Бях пътувала със самолет над 20 години, нямаше обяснение как изведнъж се появи този страх. Много често пътувах от България до Токио, а полетът от Москва до Токио е 10 часа, минаваше през Сибир, а там винаги има турбуленция. Когато започнах да си нося уиски и си пийвах, наистина помагаше. Хората пищят, викат, но аз си гледах с едно спокойствие, почти затъпялост. Тогава разбрах защо на войниците преди бой са давали алкохол. Не мога да си обясня спокойствието, защото отчитам напрежението, усещам турбуленцията, но не изпитвам страх. Ние се смеехме, защото и другите колежки, с които сме пътували толкова време, започнаха да изпитват страх. Уискито е добро лекарство, но вече не дават в самолетите да се пие, защото е имало случаи на хора, употребили алкохол, които започват да буйстват.