Само за няколко месеца Румен Радев се превърна в централна политическа и държавна фигура

Става банално, но трябва да се повтаря – България се намира в безпрецедентна ситуация. За една година проведохме два избора за Народно събрание, през ноември ни предстоят трети, свикахме и разпуснахме два парламента, а съвсем наскоро посрещнахме и второ служебно правителство. Държавата е в състояние на безтегловност, а единствената институция, която изглежда стабилна, е президентът, който управлява страната над 4 месеца чрез назначените от него кабинети и ще продължи така поне до края на 2021 г., пише Людмил Илиев във вестник СЕГА

В миналото, заговори ли се за държавния глава, до втръсване се повтаряше едно и също – той е слаб, няма правомощия, може само да преподписва решенията на изпълнителната власт и прочее клишета. Трябваше да дойде политическата криза, в която продължаваме да се давим и до момента, за да се види колко погрешна е тази представа. За по-малко от година Румен Радев се превърна в централна фигура в държавния и политическия живот. А “Дондуков” 2, където уж нищо не се решаваше, вече изглежда като най-мощният център на властта в страната.

Как се получи така? На първо място, Радев беше изтласкан нагоре от политическата вихрушка, която разтърси страната от протестите през 2020 г. нататък. ГЕРБ и Бойко Борисов тогава реагираха по най-неудачния начин – избраха да се вкопчат във властта с надеждата, че бурята ще утихне до редовните избори на 4 април 2021 г. Крива сметка направиха, както показаха резултатите и на 4 април, и на следващия вот на 11 юли. Междувременно, президентът отигра по най-добрия начин топката – излезе на протестиращата улица и така се сдоби с реномето на водач на разбунтувалия се срещу политическата мафия народ.

Революционно вдигнатият юмрук обаче само тласна нагоре рейтинга му. Това, което го утвърди като институционално могъща фигура, беше политическото безумие, което се възцари през последните няколко месеца. И така – Радев назначи първия служебен кабинет през май. Очакваше се, че бързо ще го замени редовно правителство на „Има такъв народ”, „Демократична България”, ИБГНИ и евентуално БСП. Не се получи и 45-ото Народно събрание скоропостижно си отиде. Дойде 46-ият парламент и какво – същото, че и много по-лошо. Партийците от ИТН, ДБ, БСП и ИБГНИ, заслепени от възможността да хванат държавните постове и служби, се боричкаха помежду си, докато времето им изтече и Народното събрание отново трябваше да се разпусне предсрочно.

Тотално обезсиленият парламент силно контрастираше на фона на свръхактивното служебно правителство на Радев. Докато нови и стари политици се бяха хванали за гушите, хората на президента извършиха ударна чистка в изпълнителната власт. Пометени бяха агенции, бордове на държавни фирми, полицейски и специални структури. И нали се сещате кой поемаше контрола след това? Ами, президентът. Трудно някой ще повярва, че Радев е оставил министрите си да се вихрят на воля, без да им подсказва имена за овакантените постове.

Парламентарен контрол върху действията на правителството нямаше – нито в 45-ото НС, нито в 46-ото НС. Депутатите се бяха заели да вадят мръсните ризи на ГЕРБ и слабо се вълнуваха какво върши служебният кабинет. Вярно, министрите прекарваха в парламента повече време, отколкото във ведомствата си, но бяха привиквани само за да разкриват лошото наследство на бившите управляващи. Също така, повечето водещи формации или подкрепят открито президента (БСП, ИТН, ИБГНИ), или го толерират (ДБ). Враждебността, която проявиха сценаристите на Слави Трифонов към правителството, беше фокусирана върху Кирил Петков и Асен Василев, защото ДБ и ИБГНИ ги лансираха за министерски постове в редовния кабинет, който ИТН не желаеше да поделя с никого. Човек да се запита – за какво му е притрябвала на Радев „пропрезидентска партия”, след като масивна част от политическото пространство стабилно го подпира.

И така – имаме един възпроизвеждащ се служебен кабинет, подчинен на президента, който от временно явление се превърна в неочаквано дълготрайна част от държавния живот. Имахме два разединени парламента, които бяха толкова заети да се самоизяждат, че законодателната им работа клони към нулата, а контролът им върху изпълнителната власт парадоксално се фокусира изцяло върху бившите управляващи и забрави напълно за настоящите. За капак имаме свръхфрагментирано политическо пространство, в което се възпроизвеждат конфронтациите от бившите парламенти и засега правят невъзможно да се излъчи политически субект, който да поеме контрола над ситуацията и над страната. А държавният глава изглежда като единствената стабилна институция, която освен това държи под контрол и изпълнителната власт. При такова положение, на Радев не му трябват конституционни промени, за да се чувства като в президентска република.

И той изглежда наистина се усеща така, ако се съди по словото му, когато представи втория си кабинет за годината. Изявлението беше един дълъг списък от похвали за работата на правителството (с което косвено похвали и самия себе си – нали го е назначил), чийто състав той възпроизведе напълно в новия кабинет (с изключение на Кирил Петков и Асен Василев, които си тръгнаха или бяха пуснати, за да подхванат собственото си приключение в политиката). Даже актуализацията на бюджета и в частност на пенсиите беше отчетена като заслуга единствено на неговите хора – при положение, че това беше комай единствената значима работа, която последният парламент свърши.

И нещо особено интересно в обръщението на Радев – той обяви, че служебните министри са доказали правилността на идеята му за „демократично единодействие между родолюбиви хора от разни политически хоризонти в името на България”. „Този модел на управление, този успешен пример е капитал за политическото бъдеще на Родината. Той е стъпка напред в надмогването на политическите предубеждения, които спират развитието на страната ни ... За съжаление, политическата класа не възприе модела на служебното правителство и посланията на обществото”, посочи държавният глава. С това той

искаше да подчертае каква успешна политическа конструкция е създал и какъв огромен провал са претърпяли основните политически формации.

Не може да убегне сходството между тези думи и идеологията, която споделят Кирил Петков и Асен Василев.

Бившите служебни министри действат под същия лозунг:

няма ляво, няма дясно, хайде всички почтени хора да работим заедно за България – но под нашата команда. Тук се изправяме пред най-голямата актуална политическа загадка – занимава ли се пряко Радев с партийно строителство. Отговорът на въпроса (който рано или късно трябва да дойде под някаква форма) ще ни подскаже какви са дългосрочните планове на президента.

Всичко казано очертава една обезпокоителна тенденция в президентството на Румен Радев. Той демонстрира пълно пренебрежение към (малките) заслуги на парламента. Превъзнася излъчената от самия него изпълнителна власт, както и политическият модел, който служебното правителство олицетворява – управление без идеология, без партийни и политически граници. И подозрително мълчи за проекта „Продължаваме промяната”, като оставя съмнението, че „Дондуков” 2 скришом работи за преструктурирането на политическото пространство в своя полза. При тези обстоятелства трябва да се запитаме – колкото и да са калпави партиите и парламентът, по-добро ли е за българската демокрация едно мощно президентство, което тихо поглъща институциите и политиката?