Когато подава молба за осиновяване, Величка Дошева едва ли смята, че ще чака точно колкото е една бременност.

Факт е, че след девет месеца й съобщават, че с мъжа й са одобрени и има подходящо дете за тях, пише 168 часа.

Шокиращото е, че трябва да го вземат само ден след като получават щастливата новина. За по-малко от 24 часа семейството вади необходимите документи, стяга къщата в приличен вид, сглобяват бебешко легло, изпират девет перални с чаршафчета и дрешки, купуват шишета и мляко, и подготвят почерпка, за да направят изписване от дома, като от родилно – тържествено и показно. Защото не само че не се крият, но и много се гордеят, че осиновяват дете. Днес Величка е психолог, консултант към българската асоциация “Осиновени и осиновители” и заедно с екипа помага на младите семейства да се подготвят за осиновяване и да преодолеят трудностите, с които се сблъскват през първите месеци. На моменти нейната история е като от филм.

"След като се омъжих, повече от шест години ходихме по мъките – опити за забременяване, болници, здравни заведения, инсеминации, дори един опит за инвитро. Исках да пробвам всичко, за да знам, че съм направила, каквото мога. Истината е обаче, че още преди пристъпването към инвитрото бях узряла за идеята за осиновяване. От една страна го приписвам на това, че съм възпитана от много демократични хора, а от друга, че най-добрата ми приятелка е осиновена и съм израснала с идеята, че това е нещо съвсем естествено. Ние сме заедно от детската ясла с нея и живеехме през една къща. За нея нямаше тайна, знаеше истината още от дете и никога не е имала проблем с това. Явно съдбата ме е подготвила отрано да нямам никакви предразсъдъци на тази тема. Истината е, че и след това през годините най-добрите ми приятелки бяха осиновени. Затова и никога не съм имала колебания, ако нещата не влязат естествено в ритъма да имам биологично дете, дали да прибягна към осиновяване.

Когато ние осиновявахме, още нямаше единна система, а трябваше да се обикалят домовете един по един и да се подават молби. Помня съвсем ясно, че на 30 декември 2000 г. разбрах, че инвитрото не е успешно, и веднага още на първия работен ден от новата година – не помня втори ли беше или трети януари, отидохме в дом “Майка и дете” в нашия малък град и подадохме молба. Истината е, че дори не заявихме искане в друг дом, сякаш интуитивно знаех, че моето дете ще е в този. И в интерес на истината чаках точно девет месеца – все едно бременност изкарах. Но пък имах само един ден да се подготвя. По това време работех като учителка по музика в съседно село. Когато започнахме новата учебна година и директорът ме попита дали искам да поема и часовете по руски език, аз директно му казах: “Шефе, ти знаеш, че сме подали документи за осиновяване. Може във всеки един момент да се обадят, че има дете за нас.” Всички знаеха, че ще осиновявам, не съм крила от никого. Съвестта ми беше чиста, възприемах го като нещо прекрасно, а не като нещо, за което да се лъже.

По същото време бяхме започнали грандиозен ремонт вкъщи, за да имаме подходящи условия за дете. Нямаше нито тапети, нито килими… целия ни етаж беше, както казват по моя край, “на кувило”. Все едно бомба беше паднала. Спомням си деня съвсем ясно. Беше 24 септември, трябваше да си подготвям някакви документи и едва към три часа следобяд тръгвам към вкъщи по един баир. И виждам, че свекърва ми стои на върха на баира и ме чака. В първия момент се стъписах, защото тогава дядо ми беше много болен и реших, че ще ми поднесе тежки новини. И вървя като с пранги на краката, едва-едва. Виждам, че тя нещо ми маха, но не чувам какво ми казва. А тя вика: “Хайде бе, Величке, хайде! Че директорката на дома те издирва с ловджийски палаш? Има дете за вас и утре ви е делото!” В първите минути изобщо не реагирах, думите й не стигнаха до разума ми. В съзнанието ми се е запечатало как стоя безмълвна с една зелена жилетка, преметната на ръката. Явно съм била в ступор, защото свекърва ми се обърна към мен и леко ме бутна: “Чуваш ли какво ти говоря? Има дете за вас! Отивай веднага в дома!”

Оттам нататък ми се губи как съм стигнала до дома, свекърва ми после ми разказа, че съм изпуснала и жилетката, и чантата си на земята и съм отлепила с втора космическа. Влизайки в дома, се вклинявам в грандиозен скандал – директорката се кара, сестри викат, крякат. И в един момент ме виждат и директорката нарежда: “Стига, тихо! Майката е тук. Веднага пригответе и доведете детето!” Минути след това една от сестрите донесе едно малко пашкулче, няма да забравя никога – момиченце на около четири месеца, облечено в една червена ризка с бяла връзчица и с червени панталони. И като я видях, загубих ума и дума. Това е нещо, което не можеш да го опишеш - да видиш сбъднатата си мечта.

По тогавашните правила трябваше още един човек да види детето. А мъжът ми работеше в циментовия завод и беше на смяна. Нямаше мобилни телефони още, няма как да го извикам. Добре, че свекърва ми си беше вкъщи, на нея се обадих. Директорката ми обясни: “Всичките документи са наред, единствено ви липсва свидетелство за съдимост. Отивайте, подготвяйте всичко, защото утре в 10 часа ви е делото за детето.” И аз хлъцнах. Беше три и половина следобяд, нямах и 24 часа дори. Обадих се на кумеца ни и му казвам: “Пали колата веднага и ме води до съда, защото иначе оставаме без дете!” Нямаше да позволя един документ да ме спре от лелееното щастие. Отиваме до съда, оттам ме пращат да платя такса за свидетелството в банката. Тичам до банката – тя вече затворила, не приемат клиенти. Връщам се в съда, слава богу, дамата, която обслужваше този отдел, ме познаваше - бях преподавала на дъщеря й религия. Аз директно й казах: “Това свидетелство ми е жизненонеобходимо, защото става въпрос за осиновяване.” Нито съм се притеснявала, нито съм го крила. За мен най-важно беше детето. Тя се съгласи да й оставя на нея таксата и тя да я приложи към документите. За едни ти 4 лв. за малко да останем без дете.

Като взех документите, вече бях съвсем не на са себе си. Напълно забравих, че сме с кумеца с колата".