След земетресението във Вранча на 22 ноември миналата година, което разбуни цяла България, е имало 11 вторични труса. За щастие всички те с изключение на 1 са били под 3 по Рихтер и не са се усетили у нас.

На 4 март 1977 година в 21:24 часа започва най-убийственото земетресение в историята на България. Сеизмичната вълна тръгва двайсетина секунди по-рано от епицентъра в планината Вранча, намираща се в областта Молдова в Източните Карпати, и безшумно, но коварно раздвижва земята под Свищов. Трусът предизвиква паника и е усетен в цяла България, включително и в София, където хората масово излизат от сградите.

За първи път хората усещат и допълнителни "ефекти" - силно бучене от земните недра, както и странни светкавици в нощното небе, пише 168 часа.

В Румъния загиналите са над 1600 души, повечето в столицата Букурещ. И до ден-днешен обаче се спори за броя на загиналите у нас. Според някои те са 114 души, според други - 120. Има и такива, които говорят дори и за близо 250 души.

Причината е, че тоталитарният режим от самото начало налага пълна цензура и крие за жертвите у нас.

След няколко объркани съобщения по радиото, в които първоначално се говори за епицентър в южната част на страната, а по-късно и за Северна Гърция, се разбира, че той е в Румъния.

В новините на тогавашната Първа програма на българската телевизия

първоначално отричат каквито и да било жертви Чак два дни след това се съобщава само за един загинал в Свищов. Според официалната информация още при първите тласъци уплашеният гражданин бил скочил от висок етаж на сградата, в която живеел, и в крайна сметка починал от инфаркт.

В печата информацията е повече от скромна. Чак на 6 март във вестник "Труд", на последната страница излиза кратко съобщение за бедствието, в което пише: "Няма сведения за жертви и разрушения."

Въпреки че се опитват да прикрият максимално информацията за жертвите и разрушенията, в дните след земетресението не е било леко и на хората от върхушката на комунистическата партия. Макар и късно, те се опитват да вземат мерки, които по техните разбирания ще успокоят населението и ще помогнат за излизането от кризисната ситуация. В тогавашен стил на място отива самият генерален секретар.

На 7 март Тодор Живков каца с хеликоптер на стадиона в Свищов.

Предишния ден шефът на Окръжния комитет на БКП във Велико Търново Никола Василев му докладва, че Николае Чаушеску е бил сред разрушенията в град Зимнич - на отсрещния бряг на Дунав. Там са съборени къщи, но няма загинали. "Другарю Живков, другарят Чаушеску ходил вчера в Зимнич, където няма жертви, добре е и вие да дойдете в Свищов", предложил Василев, според негов разказ години по-късно.

Така около 10 ч. от хеликоптера слизат Живков и началникът на охраната му ген. Кашев. Той ръководи и оперативния щаб след труса.

Разбира се, личната визита на диктатора изобщо не може да овладее паникьосаните хора. Напротив - по същото време в химическия комбинат "Свилоза" извършват рутинна операция по изгаряне на отпадъци от щапелния завод. Психозата тогава е толкова силна, че група работници, докато отиват на обяд, виждат пушек и решават, че има авария и изтича хлороводород. С викове те връхлитат в работническия стол.

“Ние сме обгазени, всички ще умрем”, крещят работниците.

Хвърлят таблите с храна и хукват да се спасяват през врати и прозорци. За минути паниката за промишлена авария обхваща настръхналия град. Има хора, които бягат чак до Стара Загора, отвъд Балкана.

Посещението на Тато обаче явно е сигнал за казионните медии да изнесат малко повече информация. В кратки дописки вече плахо се появяват и повече сведения. Така например вестник "Труд" от 8 март признава, че в Свищов има жертви и разрушения, но без да уточнява броя на загиналите и размера на щетите. В действителност те не са уточнени никога. Хората съдят за тях единствено по слуховете, както и по съболезнователните телеграми от лидерите на другите соцдържави, публикувани по това време.

Всъщност макар че бедствието трае по-малко от минута, в Свищов картината е апокалиптична. Разбира се, тогава и никой не вярва на казионните медии. Хората чуват воя на линейките и милиционерските коли и от слухове се досещат за мащабите на трагедията.

Крайдунавският град потъва в мрак, токът спира веднага. Паника обзема свищовлии, които се опитват да избягат сред падаща мазилка и срутващи се комини далеч от сградите. Недосъбудените деца хленчат, жените истерично бърборят, мъжете мълчат и гледат загасналия и замрял град. Това са късметлиите.

Свищов е обхванат от масова паника и истерия. Въпреки трагедията и стенанията изпод развалините, из улиците плъзват мародери, които плячкосват в тъмното магазини и опустели домове. Трошат се бензиностанциите, уплашени хора наливат бензин в колите си и бягат.

Има и случаи на щастливи куриозни избавления от смъртта. Малчуган изхвърчал от труса през прозореца на улицата заедно с дивана, върху който седял, и останал жив и невредим. Други две хлапета също се отървали по чудо. Чевръсто момиче успяло да се спусне по парапета с такава скорост от горните етажи на блока на ул. “Георги Матев”, че се оказала навън, преди той да рухне напълно. Нейна съученичка пък

смело се хвърлила през прозореца и се приземила жива дори без счупване

На обратния полюс е съдбата на жената на шефа на местния ДАП Ненчо Ненчев. Семейството обитавало първия етаж и успяло да се измъкне навреме, но на шефската съпруга й станало студено навън и тя решила да се върне, за да наметне нещо. Смъртта я заварила с палто в ръката в антрето.

По ирония на съдбата в един от срутените блокове е бил събран комунистическият елит на Свищов.

Той е бил в центъра на града и в него са живеели членовете на градския народен съвет. По време на катастрофата там е бил и кметът, който оцелява по чудо. Загиват обаче много от шефовете на предприятия, лидери на БКП, служители на градския съвет и интелектуалци. Шефът на милицията в Свищов също пристига на мястото на срутения блок, но все още не знае, че 11 от неговите служители вече не са между живите.

Така се оказва, че в деня на земетресението крайдунавският град губи голяма част от ръководните си кадри. Заради това месец-два след земетресението партията издава заповед, според която управниците трябва да живеят в различни квартали, а не да се събират в един блок.

Първият трус е вертикален. Следващият трус е хоризонтален. Някои стари къщи започват да поддават и падат. Цепят се стени, падат комини. Всички са навън в гробна тишина. Пътят към болницата е затворен, паднало е голямо общежитие - срутило се е работническото общежитие на фабрика “Свилоза”. В близост до училището "Алеко Константинов" е паднала друга сграда. Засегната е и църквата "Света Троица", която е напълно възстановена едва през 2004 година.

В мрака от руините се чуват стенания и звук от включени на батерии транзистори. Милицията чака разпореждания от свиканото събрание на градския комитет на партията, а връзка с останалия свят няма.

Започва тежка и кървава работа по изваждане на оцелелите. Налага се да се вземат тежки решения. Все още живи хора, затиснати под зидове и бетонни плочи, са изоставени, за да може да се помогне на други, където това е възможно без техника. Чак на разсъмване се появяват помощници.

Около полунощ спасителите започват да вадят първите трупове. Блок № 1 на ул. “Георги Матев” 1 и общежитието на “Свилоза” са се превърнали в огромни ковчези. 8-етажната жилищна кооперация по неофициални данни погребва 76 души.

Най-голяма е трагедията на гръцката фамилия Стефополу, която дава 9 жертви. Загиват родителите, синът, снахата, дъщерята и петте деца. Никой не е имал никакъв шанс – семейството е обитавало последния осми етаж на рухналата за секунди сграда. По зла ирония на съдбата многолюдната челяд е на гръцки партизани, подирили спасение в България.

През цялото време, докато са траели спасителните операции, е имало затихващи трусове. Те са продължили почти две седмици след това.

Точният брой на мъртвите така и си остава неизвестен заради липсата на официална информация. Между 120 и 250 души според различни източници остават смазани под развалините на рухналите жилищни блокове. Коридорите на болницата са превърнати в голяма морга и в тях са наредени телата на загиналите. В зловещата редица има малки детски трупчета, младежи, застинали в мига на бягството.

Има семейства, скупчили се в отчаян опит да защитят децата си, загинали под телата на своите родители.

В наши дни плочи в памет на загиналите са поставени на площад "Велешана", където се е намирало сринатото общежитие на химическия комбинат "Свилоза", както и в близост до училището "Алеко Константинов", където е бил разрушен жилищен блок. Разрушена е и административна сграда до гарата. Дълго след трагедията цари пълно информационно затъмнение, наложено от тогавашния режим.