Българите стават зли и безчувствени, когато им дадеш малко власт, а аз поисках просто шепа кал

Прочетох материала ви за храбрия дядо с бастуна, който плувал в морето до Солниците и това ме накара да ви напиша моята история. Бях я запазил за себе си, огорчен и обиден, но сега искам да я споделя.

Съпругата ми е с тежка форма на коксартроза и са й препоръчани кални бани. Тя се придвижва трудно с два бастуна, затова няма как да я заведа на калта. От бариерата до мястото за калолечение има 500 метра, но тя по никакъв начин не може да ги измине дотам и обратно, особено в тази жега.

Носех със себе си кофичка от кисело мляко. Вместо да я сложа в чантата и да премина край пазача като много други, аз отидох и човешки му обясних положението. Помолих го да ми разреши да взема половин кофичка кал, за да намажа съпругата си, а после щях да я измия с вода, която си носех от къщи с туба. Това се случи във вторник към 11 часа сутринта.

Слаб мъж с буйна бяла коса ме изгледа строго и каза, че е забранено изнасянето на кал. И че нямам никакво право да влизам с тази кофичка.

Ударих го на молба, жена ми стоеше на този пек в колата и се потеше от жегата, казах му, че не може да върви, а той вирна нос и заяви, че като не може да върви - да ходи на лекар или санаториум.

Запитах го каква е разликата, ако аз се замажа от главата до петите, като стотиците хора, които минаваха край нас. Ще изхабя много повече от калта, но ще е разрешено, а ако занеса на съпругата си половин кофичка, ще е забранено. Той ме изгледа строго и ми нареди да си отивам.

Заварих съпругата си разплакана. Твърде дълго беше стояла в горещата кола и като ме видя, че идвам с празна кофичка, се разхълца.

В същото време край нас минаваха хора, които носеха кал в туби, пластмасови шишета с луга, кал във фирмени торбички на хипермаркетите, а пазачът не им казваше нищо, нито пък имаше право да бърка из багажа им. Тогава защо е там?

Самият аз можех да изнеса колкото кал си поискам, но реших да бъда добър гражданин, защото съм такъв и да получа разрешение. Всъщност бях единственият, който беше натирен и унизен.  Вместо съчувствие, получих надменен отказ.

Болно ми е заради сълзите на жена ми и заради малкия човек, с малкото власт, който ни накара да се чувстваме като просяци, искащи шепа милостиня. Вече отказвам да бъда съвестен гражданин.

Влизам, пълня с кал кофичката и си излизам, без изобщо да поглеждам към наперените пенсионери - пазачи.А те не смеят да ме спрат.

Защо трябва насила да се превръщаме в нарушители, пита с болка Петър Петков.