Много пъти си обясняваме разни неща с това какъв е "българинът". Но всъщност става дума не за "манталитета на българина", а за манталитета на декласирания, намачкания човек, коментара Първан Симеонов за Дойче Веле.

Много е модно да се казва "няма ляво, няма дясно". Да, наистина, напоследък като че ли по-яркото деление е на практика между консервативно и прогресивно, между затворено и отворено общество. Или между протест и статукво. Но има и ляво, и дясно. Чувам този дебат ясно по света. Даже дясното зазвучава още по-дясно, а лявото - по-ляво; поляризират се.

Чух го наскоро и сред млади изследователи и активисти, които говореха какво може и трябва да се направи за страната ни. Да, няма шега, най-накрая успях да чуя истинско „ляво" и „дясно" в България - на младежката Кръгла маса, която наскоро организирахме с „Галъп интернешънъл“ и Института „Иван Хаджийски“. Чух точно това - един разказ, който казва: личната инициатива е начинът да оправим нещата, надеждата е в съзнателността, предприемчивостта, даже предприемачеството. И един друг разказ, която напомня: как да е предприемчив онзи, който се е родил в гето? Бъдете солидарни, а не конкурентни срещу опасностите, големите неравенства правят обществото невъзможно.

Какъв е "българинът"?

Това именно са „лява" и „дясна" рецепта. А не „източна“ или „западна“ (каквито всъщност са тривиалните левица и десница у нас), нито носталгична или реформаторска, а именно солидарна или индивидуална, материалистична или идеалистична. Базирана на пари или базирана на ценности. Говореща за състезателност и пазар или назоваваща ясно капитализма като потенциален проблем.

Впрочем много пъти си обясняваме някакви неща с „реалността в България“, с това какъв е „българинът“ и т.н., а става дума преди всичко за начина, по който случилият се у нас модел на капитализъм действа. И няма нищо идеологическо или пристрастно в това да го признаем. Тук не става дума за „манталитета на българина“, а за манталитета на декласирания човек, оставен в задния двор. Намачкан.

Обяснението на голяма част от проблемите у нас е не толкова в липсата на законност, завещана от някакви мистични източни наши корени, или разписана в някакъв секретен план на бивша върхушка и пр., а просто в голямото изключване на хора. Оставянето им без житейска перспектива. Мнозина ще ви кажат: бедни са, защото не се образоват. Но, простете, това е утопия. По-скоро май е вярно другото: не са образовани, защото са бедни. Изключеният човек е безпросветен и може да бъде озлобен.

Илюзии и реалност

А помните ли колко наивно повярвахме – че държавата уж не бива да я има и т.н. Всичко живо тръгна да регистрира фирми и изгоря, да връща земя в реални граници, без да знае как се държи мотика, да прави болниците търговски дружества.

Оказа се, че можеше и иначе. И може би трябваше да е иначе.

У нас победи един доста радикален прочит на капитализма с всичките му крайности. А тези крайности често водят до монополизация, срастване на пари и власт, тежки регионални различия и голямо социално неравенство. Разбира се, някои ще напомнят (и с право), че това едва ли е истински пазар – защото мнозина разчитат на поръчки на властта, има ниско усещане за справедливост и т.н. И ще ви кажат, че не е проблем пазарът, а това, че не е достатъчно пазар. И това е вярно. Аз бих добавил още: проблемът е, че не произвеждаме достатъчно, не добавяме стойност.

Но какъвто и да е проблемът на българската икономика и общество, а това е проблем, който поражда прословутото постоянно усещане за нещастие, много рядко се чуват действително леви рецепти. Но не леви от типа „да дадем пари на тези, които нямат“, а от типа „повече сдружаване, солидарно отстояване на права, синдикализъм" – с други думи истински леви, а не като тези, които най-често идват от днешната... основна левица.

Левият прочит е стигматизиран от години

У нас левият етикет е стигматизиран от години. Изследване за младежта на фондация „Фридрих Еберт“ в целия балкански регион преди година показа, че само 7% от младите у нас се определят като леви. Едва в последните години човек по-ясно може да забележи някакво общество от млади леви - най-вече на интелектуалната карта на София. Много по-добре поставени в медиите са, например, пропазарните икономически мозъчни тръстове младите либертарианци и т.н.

Наскоро Владислав Горанов споменал нещо за липсата на солидарност у нас. Едно от нещата, в които може би е прав. Наистина сме удивителни индивидуалисти, а синдикатите ни са цяла отделна тема. И все пак, странно е, че чак сега, цели трийсет години след началото на промените, пониква някаква млада среда за ляво мислене в София. И то, може би, само в София.

Вместо това сред младите хора у нас все по-обилно се появява другият прочит, свързан с младата екосистема от места за учене, социално предприемачество, за стартиращи бизнеси, технологични иновации. Това се разпространява като социална тъкан по западняшки модел - лабове, инкубатори, споделени работни пространства и т.н. Места, които се мъчат да възпитават лична инициатива. По време на младата Кръгла маса имаше много лични примери.

Тези места са толкова вдъхновяващи, че е заразно. И това е едно от хубавите неща, които се случват напоследък. Вярно, голяма част от тези неща приличат на симпатични изключения, а не на зараждащо се правило, но нищо. Приличат на благотворителност, а не на рецепта. Но когато липсва достатъчно добра обща визия в страната, и мрежовите форми на благотворителност също са посока.

Има място и за двете рецепти

От години у нас като социална норма се издига гражданското общество. Което значи: не коопериране или синдикализъм, например, а силен неправителствен сектор и т.н. Всичко това, разбира се, е нормално. Просто това победи в Студената война.

Но време е да стане ясно, че място под слънцето имат и двете рецепти. И колкото повече се карат те, толкова повече се прочиства и нормализира политическата среда у нас. Има място и опитът за приучване на хората към капитализма, и помощта за онези, които не успяват. България категорично не бива да допуска огромно разслояване и силни регионални различия, както и отчуждаване на хора от хора. И в същото време не бива да спира да разчита на добрите лични и корпоративни примери. На гражданските си инстинкти. На свободата.