Гледам едно момиче от протестите, което прилича на теб

 Не на теб сега, а на теб, когато беше времето на нашите протести. Даже имам някъде наша снимка от онова време, търсих я, не я открих, но добре си я спомням – очите ни като на това момиче, а косите ни…, чудя се защо винаги косите са най-смешни на старите снимки. Не пропускахме протест по онова време. Митинги ги наричахме. Имаха оратори. На другия ден организаторите четяха във вестниците дописките и ни търсеха, за да ни вдигнат скандал. Според тях присъстващите били два пъти повече, отколкото сме написали. „Как ги броите, бе, можете ли изобщо да броите?“ Тогава един колега измисли отговор на въпроса как ги броим. Броим – вика – краката на присъстващите и ги делим на две.

На един от тези митинги – той си беше страховит, един човек беше обявил, че ще се самозапали, – някой ми надра крака със спиците на чадър. Дали нарочно, дали случайно в блъсканицата…Тогава ти извади дезодоранта си от чантата и напръска раната, това беше дезинфекция. Доста луксозна впрочем, по магазините в онази гладна зима нямаше яйца, за сирене и хляб имахме купони, камо ли дезодоранти. Така че, който имаше такъв лукс, си го носеше в дамската чанта – той парфюм, той дезинфектант, той защита ако някой те нападне. На един от тези митинги в Ямбол момченцето на Ваня Авджиева хленчеше за пържени картофи. Ваня си отиде на небето преди дни, сигурно разказва историите ни там горе. А момченцето тогава, сега голям мъж, я дърпаше за ръката и искаше майка му да му изпържи картофи. На което Ваня отговаряше кратко и ясно: „Няма олио!“ Детето отново: „Ама искам!“ Ваня пак: „Няма олио!“ По едно време то се сети, че може да поискат олио от съседите. Но Ваня категорична: „И те нямат! Разбра ли няма, изобщо няма олио!“ И детето разбра. След което примирено каза: „Мамо, нали като свърши демокрацията, ще ми изпържиш картофи.“

Не мога да си представя на днешните протести такъв разговор. Олио има, картофите са от Полша. В едно село край Девин, Беден се казва селото, видях ширнала се площ, тревясала, изоставена. Не е ли точно това мястото, което е добро за картофи, няма да са смолянски, но почти? – попитах. Точно това е мястото и много картофи се раждаха тук, но сега е така – каза един човек на спирката. И откога е така? Ами, не помня вече, от много време. Тогава ми хрумна безумната мисъл, че България е урочасана – или да няма олио, или да няма картофи. Ти знаеш ли защо има толкова много засят слънчоглед за олио, пита ме един фермер. Не, не знам, да не би да имаме страх от онези години без олио? Той се смее: „С много стари положения си обясняваш работите, слънчогледът е много, защото за тази култура се дават най-много субсидии от еврофондовете.“

Виж как дума дума отваря. А вече сме живели толкова дълго, че всяка дума отваря двеста. Но думата ми е сега за това момиче от днешните протести и за нас от протестите преди трийсет години. Ето че пак се връщам назад. Помниш ли, че в онези дни, в които всички търсехме червило номер 11, така нареченото орехово. 60 стотинки, но супер дефицитно. Пред десетина години ти ми каза ей напълниха България с хиляди червила, а ние продължаваме да си търсим цвета на червило номер 11, ореховото. И се смяхме. Но аз вече си бях дала сметка, че с всичко е така – софтуерът ни беше инсталиран в други времена. Ние даже и демокрацията си представяхме нещо като комунизъм. Няма как след като от малко дете ти набиват, че щастливият, справедливият строй е комунизмът, да не си представиш демокрацията – строя на щастливите и справедливите, по подобен начин. Ние я направихме тази грешка, аз, ти, нашето поколение.

Никой не ни каза тогава, че демокрацията не ни гарантира нищо друго освен това, че ще живеем така, както си го направим. Никой не ни каза, че над нас ще властват не непременно прекрасни хора, но затова пък ще можем да ги сваляме, ако не са достатъчно прекрасни. Никой не ни каза, че трябва с четири очи да гледаме какво се прави в съдебната система, защото единствено тя е тази, на която справедливостта разчита. Никой не ни каза, че трябва да бдим над медиите, защото те са кучето пазач на обществото. И много други верни неща не ни казаха, затова пък ни казаха много неверни. Кой впрочем трябваше да ни го каже? Човекът, който обявяваше, дали този ден е добър за българската демокрация или не е добър за българската демокрация ли? Александър Йорданов се казва този човек. Като го гледам сега как се гъне да се подмазва, се моля да не е той емблемата на нашия живот в очите на протестиращите днес. Навремето той беше толкова отвратен от управляващите, колко сега младите са отвратени от него. От позорището на Емил Кошлуков ме боли още повече. Беше символ за нас, представях си бъдещето с неговото лице. Преди известно време той разчисти предаването „Култура“, казват, че го направил защото те поканили за участие в него Емил Джасим. Не знам дали е така, но символът е безпощаден: след трийсет години един Емил, сдобил се с шефска власт, заплата и шкембе, раздава шамари заради един друг Емил, в който сега вярват други хора, както ние вярвахме в първия Емил. Толкова ли е българският цикъл от надеждата до погнусата: трийсет години?

Гледам сега, приятели мои, как някои от вас говорят за протеста с криви усмивки. Не го подкрепят, но това не им е достатъчно. Искат и да го осмиват, да се издигнат над него, защото те вече са разумни, те вече знаят какво ще стане след това. Пишат дълбокомислени статуси, носят от десет кладенчета вода, за да напоят телето, което са намерили под вола. Гледам ги и не мога да ги позная – това те ли са, това ние ли сме, които не знаехме какво е демокрация, но пяхме, скачахме и викахме за нея. Сега младите от протеста знаят какво е демокрация. Не от нас го знаят, ние на нищо не ги научихме. Знаят го, защото видяха света. И разбраха, че демокрацията не е обещание за добро – тя е обещание, че може да е добре, ако го поискаме и ако се запретнем да го направим. Те не се стряскат от въпроса кой ще дойде след това правителство – толкова ги е гнус, че главната им работа е да махнат отвратителните. Ами ако и следващите са отвратителни? – питаме ние, старите. Ще махнем и тях, отговарят младите. Те знаят, че така се прави. Че демокрацията не е очакване, работа е. А ние ги гледаме от високомерието на опита си и с пренебрежение ги одумваме. Не питай старило, питай патило. А ние сме и старило, и патило. Че и платило – за лукса на гнусните.

Но тези млади хора не се интересуват сега от цената. Те искат по-чист живот и знаят, че е възможен. А ние с кривите си усмивки не изглеждаме мъдри. Грозни изглеждаме. Какво ли не патихме в този живот, какви ли не бяхме – нека поне запазим красотата в очите си от старите снимки на нашите отдавнашни протести.