От нашите действия и бездействия зависи какъв свят ще завещаем на децата.

Коментар на Светослав Иванов, водещ на предаването "120 минути" по bTV.

Започваме годината с приказка за утрешния ден, в името на тези, които се появиха на бял свят през 2018 г.

Деца в момента прави поколението, което се роди и порасна в най-голямата криза – средата на 90-те. По-големите, тези които се родиха в средата на 80-те, вече гледат децата си – обикновено, по едно.

Животът днес е доста по-различен. Светът е по-отворен, България е част от Европейския съюз и много наши сънародници потърсиха и търсят по-достойно заплащане в чужбина. Замисляш се: „Ако имам дете, кога и как ще се върна на работа? Имам ли кой да ми помага? Ще го приемат ли в детска градина? Къде ще учи?”

В големите градове животът става все по-скъп, а малките градове са все по-пусти. Концентрацията на по-качествено здравеопазване и по-качествено образование предимно и главно в София и още 2-3 града е убийствено за демографската картина в останалата част от страната.

Няма сериозна инвестиция от голяма компания в град, в който университетът не е качествен. Защото всеки голям инвеститор си дава сметка, че не може да расте, ако не прогнозира и планира колко кадри ще получи от университета в следващите 2-3-4-5 години.

В този смисъл, профилът на инвеститора в повечето случаи е компания, която произвежда продукти на ниска стойност и срещу ниско заплащане. Това дава работа на определен брой хора, които правят едно и също. Това не е лошо, защото намалява безработицата. Но се стига до момент, в който и производството, и работата достигат своя таван – и нито добавена стойност, нито доходи растат.

Ако другите индустрии започнат да повишават стандарта на живот, въпросният инвеститор или започва да плаща повече, или се изнася. Към Северна Африка, например. Тоест, повишаването на стандарта на живот, крие риск от отлив на част от чуждестранните инвеститори, колкото и парадоксално да ви звучи това.

Чуждестранните инвеститори идват в България предимно поради една причина – наличието на образовани кадри, които са в пъти по-евтини от останалите европейски страни. Те са начетени, говорят чужди езици, разбират от точни науки, разбират от код и компютри. Това е главната причина – не е плоският данък, или достъпа до общия европейски пазар.

Но тук светва една червена лампа, която трябва да влезе в дневния ред на обществото. Ако чуждестранните инвеститори идват тук предимно заради евтината работна ръка, а отливът на образованите и квалифицирани българи от години се дължи на ниското заплащане, гладът за кадри ще се засилва все повече и повече дори и в сферите, които днес преживяват своя бум.

Например, в ИТ сферата кадрите вече са крайно ограничени и компаниите се надпреварват да привличат хора, които се прехвърлят от една фирма в друга срещу повече пари и социални придобивки. Само че броят на тези хора е ограничен, което означава, че скоро компаниите ще трябва да привличат чужденци, за да растат.

Това е неизбежно и затова създават собствени школи, където да учат бъдещите им кадри. Това е сигнал, че университетите са безкрайно закъснели за икономическите нужди на днешния ден.

Все пак този коментар започна от раждаемостта. Раждат се малко деца, защото родителите им, родени в кризисни години, също са малко. Малко родители раждат малко деца. Не че хората не искат да имат деца. Това е важният разговор за обществото днес, с мисълта за утре.

Защото тези, които се раждат, ще живеят в още по-различна страна, която ние с действията и бездействията си ще им завещаем. Трябва да се борим да е различна от хаоса, в който самите ние пораснахме.