Мислех си, че ще изпратя тази седмица без да пускам пръстите си да препускат. Но не мога

Първо, знаете ли каква е разликата между селфито на Владислав Панев с Делян Пеевски и онова на полицая с разгърдената арестувана девойка зад колоните на Министерски Съвет? Ами никаква. И двете са плод на сбърканост. Само че в случаят с Панев говорим за извратено, инфантилно чувство за хумор и проява на сбъркана политическа и обществена роля, а в случаят с полицая говорим за престъпна свинщина.

Проблемът ни е, че само в единият случай виновникът се поля с катран и подаде оставка на следващия ден. Ако трябва да съм откровен, аз не просто не бих се снимал с Пеевски. Бих отказал да стоя в една зала с този човек и да гласувам закони заедно с него. Но това е моят си, краен начин да бъда чист. Пред себе си.

Второто, за което ще вметна малко думи, е много по-тежко. Две неща определят нивото на едно развито гражданско общество – отношението към възрастните и това към децата. Нашето национално стадо се проваля и в двете. Застарелите екземпляри оставяме на милостта на съдбата, а за трагичните деца се грижим като събираме капачки или хвърляме левче за SMS между две честитки по Коледа. Срамно е, че в България от години няма модерна детска болница. И е направо престъпно, че детското здраве се използва като настолна игра за политически битки. Докато ние с вас, скъпи сеирджии, си чешем езиците кой е крив и кой прав, пропускаме грозната истина. Нито истерично сбърканият министър Кацаров, нито великите затлъстели властелини на СУ са болни деца. Те са просто дребни на ръст политически пешки, чието здраве не би трябвало да ни интересува. Ама никак.

Аз, като родител, искам просто да има Детска Болница. Не временно, не случайно, не каквато и да е. И не „някой ден“.

Радослав Бимбалов