През турското робство живяла една бедна жена с едничко дете – момиченце.

Расло момичето, порасло, станало чудна хубавица. Разнесла се навред мълвата за нейната хубост. Идвали сватовници отблизко и далеко, изредили се де що имало лични и богати момци.

Ала майката казвала, че момичето е още малко за женене: не знаело къща да гледа, нито дом да реди. Пък и момичето не помисляло нито за сватба, нито за момци.

От утрин до вечер работело то и пеело в градината си сред цветята. Дворът им не бил голям, но от ранна пролет до късна есен в него цъфтели цветя. От къщата до пътната врата имало тясна пясъчна пътечка, а от двете й страни чак до оградата и до стените на къщата били посадени цветя.

Само момичето ги садило и поливало и само то било най-хубаво цвете сред цветята. А пък и името й било Цвета.

 Когато дружките я канели на хоро да иде, с момци да се види, тя им отвръщала със смях:

– Вървете, дружки, самички. Тропайте си хорото и на момците кажете да ме не мислят и чакат. Аз съм си вече годена. Белият крин ми е момчето, девери са ми лалето и синият зюмбюл, зълвите ми са ситните билки, а тънкият бръшлян ми е кум-побащим!

 Така се Цвета смеела и тъй безгрижно живеела при стара майка в двори. Ала дошъл черен ден и за нея… Селото им било край гора, а тяхната къща била съвсем до гората.

В гората имало турци-хайдути. Главатарят им бил лют кърджалия, турчин-друговерец.

 Дошла и до него вест за хубавата Цвета. През една тъмна нощ лавнали псета низ селото. Събудили се Цвета и майка й. Изплашили се. Вредом се чувал тропот и глъч, вик и гърмежи. Налетяла хайдушка дружина селото и право в Цветини двори.

Викнала Цветина майка, писнала мома Цвета. Изтръпнало цялото село: хайдути Цвета отвлекли…

Жалят я добри съседи, ала никой не смее глава навън да покаже, камо ли с турци да се бори! През гората бил пътят на турците.

Втурнала се сама Цветина майка подире им. Насред път сили загубила, паднала назем несвястна и там си я слънце огряло. Отваря Цветина майка очи, гледа – окол нея ситни цветя нацъфтели: събудил я дъхът им. Привела се и откъснала едно: тънко стръкче, от долу до горе накичено с бели чашки-цветчета!

На всяко цветче по капка росица. Вдигнала се майката, тръгнала: не може да се начуди – наляво, надясно, от две страни на пътеката все тези цветя.

 И чула глас на сърцето й да шепне: „Дръж пътеката! Гледай белите цветенца!…“ Тръгнала Цветина майка – върви, лъкатуши, извива пътеката все по-навътре в гората.

Отведнъж пред очите й широка поляна, на поляната стои нейна Цвета – жива и здрава, с росна китка на глава! А около нея – турци-хайдути. Включила майка щерка до сърцето си, заплакала от жалба и радост!

А турците – гледат, не помръдват! Повила глава стара майка, очите си не вярва: то не били турци-кърджалии, а сини камъни!…

 Обажда се тогава мома Цвета, разказва й как плакала по пътя, как паднала жалба на сърце й, викнала, та се помолила:

– Помогни ми, прави боже, нямам верно либе, ни мил братец – турци да погубят, мене да избавят…

 И докле молба изрече, през гората кон се разиграва, а връх коня млад юнак възседнал. Като слънце греел юнакът в тъмни нощи. Конят му бил червеното лале, сам си той бил белият крин, дрехата му – синият зюмбюл, а юздата – тънък бръшлян…

Спуснал се юнакът, прострял ръка, маждрак размахал и кого как досегнал, на място оставил, в земята го врасъл, на син камък го превърнал… Оттогава това място се казва „Хайдушка поляна“.

 И до днес стоят побити там сини високи камъни, с топки отгоре като чалми на глави. А белите цветенца, що пътя показали на Цветина майка, били Цветините сълзи, що проляла по пътя, когато я влекли хайдути…

Превърнали се те на ситно дъховито цвете – момини сълзи.

Георги Райчев