В инфекциозното отделение беше пълно с невярващи, че тази болест съществува, казва варненският юрист, роден в Русе

Наблюдавах странен феномен - да крием заради човешката неприязън

Лекарите караха смени по 4 дни със сестри и санитари. Не видях лицата им, но са герои

Адвокат Петър Николов е един от българите, преминали през ужасната битка с коронавируса.

Тази година юристът е сред номинираните в класацията “Достойните българи” на “24 часа”. Роден е в Русе, завършил право, в момента практикува във Варна.

Името му стана известно покрай 30-те дела за отнети от социалните служби деца, които е върнал на родителите им.

“Клиентите ми в тези случаи обичайно са социално слаби или хора в крайна бедност и не мога да си позволя да им вземам пари. За мен това е кауза”, обясни Николов пред “24 часа” преди половин година.

Не по-малко значими са и благотворителните кампании, с които подпомага самотни родители в беда.

Така е със семейството от Кардам, в което едно от 6-те деца умря в края на октомври 2019-а, погълнало миша отрова. Малкият Стефан бе в трети клас, а смъртта му стана причина за бързи присъди и вълна от съпричастност към семейството - за дни група доброволци от Генерал Тошево и Добрич събраха пари за къща, в която бабата и дядото да отглеждат изоставените от родителите им деца.

Представяме ви интервюто му за вестник 24 часа:

- Адвокат Николов, как човек да разбере, че се е заразил с COVID-19 - какви бяха симптомите при вас?

- Всичко започна с усещането за лека настинка. Реших, че “виновен” е климатикът в съседната стая, който работи нощем. Изпих няколко сашета общо отпускащи прахчета и реших, че всичко е отминало. Но то започна с нови сили само ден след като реших, че вече съм добре.

Ставаше ми леко студено, изпитвах отпадналост, започнах да ходя в офиса само за няколко часа и да си тръгвам по-рано, да отменям срещите си. Нямах работоспособност и все повече се пренасях към вкъщи, а с всеки изминал ден силите ми ставаха все по-малко и все повече престоявах в леглото.

По същото време ходех на рехабилитация на ръката в болница – бях я счупил в началото на лятото и тъкмо ми бяха свалили гипса.

С COVID-19 ме диагностицираха може би чак на десетия ден, когато вече едва вървях и нямах никакви сили. Личният ми лекар ме изпрати в инфекциозното отделение и ми каза, че най-вероятно имам коронавирус. Аз до последно работих и все се притеснявах, че трябва да ходя на дела и да не изпуснем срокове.

- А как сте се заразили?

- Предполагам, че това е станало или в болницата, в която започнах да ходя на рехабилитация, или е една събота, в която с жена ми най-после решихме да излезем на ресторант и клуб на плажната алея във Варна.

Цяло лято се пазихме, преди това февруари ходихме във Виена, а през март на Тенерифе, Испания. Бяхме под карантина вкъщи, преминахме куп летища през половин Европа и по ирония на съдбата се заразих тук - след като през март и април беше най-голямата истерия у нас, се оказах болен посред лято.

- Разкажете за симптомите и как попаднахте в болница?

- Една вечер, когато още не знаех от какво точно съм болен, отворих бутилка минерална вода. Отпих и попитах жена ми защо тази вода е толкова горчива. Тогава тя ми отговори, че това е COVID. Така се и оказа.

И както всичко започва много невинно, в един момент те удря като с чук. Оказа се, че имам кръвно 180 на 100, пулс 100, температурата ми падаше до 35,6 и след това се качваше до 37,6, стигна и до 39,2.

Организмът буквално се върти като часовник! На 10-ия ден вече нямах сили да вървя, движех се като дядо, кашлях ужасно и до този момент не се бях лекувал с нищо, защото обичайните лекарства против грип се оказа, че не помагат, а някои дори са вредни.

В инфекциозното отделение ме прегледаха, казаха ми да отида да си направя тест в някоя частна лаборатория (там платих 95 лв. за теста), изпратиха ме да се лекувам вкъщи, тъй като нямало места в болницата, и ми дадоха една рецепта.

В следващите дни почувствах известно облекчение, но кашлицата се влоши, беше ми трудно да говоря, и да дишам. Посъветваха ме да се обадя на тел. 112, тъй като сам нямам право да ходя по болници. Обадих се и като ме чуха, казаха, че не съм за домашно лечение, и веднага изпратиха линейка. Оказа се, че това е единственият начин да бъда приет и настанен в лечебно заведение.

След като две седмици се опитвах да се лекувам вкъщи, разбрах, че не издържам и физически, и психически и че ако продължавам да се боря сам и напосоки, рискувам да се влоша. Така дойде вкъщи един човек със скафандър и ме отведе.

- Идва ли страхът, че може да се случи нещо фатално с вас?

- Когато човек е изолиран и напълно сам вкъщи, през главата му минават хиляди неща. Нощите бяха най-трудни, защото заспивах много късно, потях се обилно, сменях по няколко тениски на вечер, непрекъснато пиех вода - за този период свалих около 10 килограма.

Стресът за тялото е голям, защото, както ти е студено, изведнъж ти става топло, главата ти ще се пръсне от кръвното, пулсът ти бърза, не си спокоен, защото няма кой да те прегледа, няма с кого да споделиш как си - реално не знаеш какво се случва с теб, наистина в такива моменти осъзнаваш, че сам се раждаш и сам умираш.

Болестта е много странна сама по себе си като изживяване - имах странни сънища, наблюдавах как физиономията ми се е изменила, чувствах се сякаш съм гост в тялото си, издавах звуци, които не можех да контролирам, първо ги чувах, а после разбирах, че са произлезли от мен.

За себе си не ме е било страх, но се притеснявах за семейството си, какво ще стане с работата ми, да не съм заразил някого. Иначе чисто философски живея така, че ако утре умра, да няма за какво да съжалявам, изживявам живота си, без да допускам празноти във времето. И ако трябва да си тръгна, знам какво съм свършил дотук.

- Някога имали ли сте съмнения, че вирусът е опасен - много хора са убедени, че COVID е измислица или дори конспирация?

- След като със съпругата ми се върнахме от ваканциите ни в Европа, се чудехме как този вирус е толкова опасен, а никъде не сме го прихванали. Гледахме доста скептично като повечето хора. Сега, след като го изпитах на свой гръб, нямам съмнения в опасността на този вирус.

Казват, че има и по-опасни грипове, и сигурно е така, но покрай престоя ми в болницата чух и видях различни житейски истории, разбрах за смъртни случаи, научих, че трима приятели и познати, на моята възраст, в момента също са в болница - те бяха по-зле и от мен, имаха пневмония.

Не знам как става заразяването, но видях, че вирусът е опасен, защото без лекарите в болницата нямаше да се справя лесно.

- Какви са впечатленията ви от лекарите? С какво ви лекуваха?

- За впечатления е трудно да говоря, защото лекарите бяха изключително натоварени - по цял ден в отделението се приемаха пациенти, лекарите ги преглеждаха, леглата бяха заети и си представям колко натоварено им е било.

Знам, че караха смени по 4 дни заедно със сестрите и санитарите. Не можах да видя лицата им, защото бяха с маски и престилки, но за мен тези хора са герои само поради факта, че изпълняваха дълга си в такава обстановка, в която умират и лекари, могат да умрат и самите те заради нас.

А това са хора със семейства, с нещо постигнато в живота и въпреки това те бяха сред нас с риск да се заразят във всяка една секунда.

И действително по това време се е заразил завеждащият отделението д-р Ненкова, която се бори за живота си. В такива моменти е трудно да питаш с какво те лекуват, а и имената на лекарствата нищо не ти говорят.

Знам, че освен антибиотици ми вливаха и глюкоза. Това много ми помогна да се вдигна на крака само след дни.

Традиционното лечение на мен не ми помогна, но се оказа, че освен антибиотици трябва да пиеш хапчета за стомаха, за разреждане на кръвта, за черния дроб, различни витамини и имуностимулиращи, за кръвно.

В един момент осъзнах, че приемам по 16 хапчета на ден, за да избегна различните странични ефекти и влошаване на състоянието си. Приемах и чайове, лимони, джинджифил, храних се по-малко и без месо, предимно с плодове и зеленчуци.

- А сега какво бихте казали на хората, които подценяват пандемията и последствията от вируса?

- Бих им казал, че такъв грип има. Никога през живота си не съм страдал толкова много от подобно заболяване, отне ми две седмици да се възстановя физически след болестта, психически още не съм и много мисля за това.

Чета как хора се подиграват на други, че такъв грип няма, че болните едва ли не са подставени лица. Бих ги посъветвал да постоят един ден пред инфекциозното отделение и сами да се убедят колко много страдащи чакат да бъдат приети и как по няколко линейки на ден карат тежко болни.

Бих ги посъветвал и да не се смеят на чуждото нещастие, да не броят кой колко е болен и от какво, защото там, където бях, беше пълно с хора, които не са вярвали, че наистина съществува COVID-19.

Сигурно има грипове с по-голяма смъртност, но това не прави една болест по-малко опасна за хората, а дали си отиваш от друга болест и с COVID-19, или умираш от COVID-19, за починалия едва ли има значение.

Оказа се, че да си болен от коронавирус, е едва ли не нещо срамно и лошо. Всеки се пита аз защо нямам болни познати. Но точно когато се разболях, с мен се свързаха поне 10 човека, които ми писаха как са се разболели, как са го прекарали и как са се лекували, за да ми помогнат със съвети.

Същите тези хора никъде не са споделяли, че са болни, а за двама приятели, които са публични личности, едва ли не ги разпънаха на кръст, че си измислят. Така осъзнах, че хората не искат да споделят за заболяването си.

Аз също дълго се колебаех дали да споделя, но мисля, че трябва да го направя заради семейството си, близките си, познатите си, клиентите си, колегите си - всеки трябва да знае от какво да се пази и да е информиран, включително, ако е бил контактен с мен, да знае, че е възможно да се е заразил.

Наблюдава се нов феномен, да крием болести заради човешката неприязън, нетърпимост и недоверие. Но аз мисля, че точно този феномен, тази нетолерантност, самочувствието, че знаем всичко, а не налагането на болестта от медиите ще ни изиграе лоша шега, ще доведе до неблагоприятен ефект върху човешкото развитие и ще засегне човешките права, за които ние толкова много говорим.

Ако имат и най-малко съмнение, хората веднага трябва да потърсят медицинска помощ, да не предприемат лечение сами и да не чакат последния момент, защото после може да се окаже късно.

- Как се отрази тази случка на семейството ви. Имате малко дете?

- Семейството ми е добре, всички са здрави, но се наложи да прекараме време разделени и под карантина. Сина ми, който е на 3 години, го спряхме от градина, не можеше да излиза да играе, но как да обясним на едно малко дете каква е причината.

Много ми липсваха, детето идваше под балкона да ме види и искаше да влиза вкъщи, все ме питаше: “Тате, защо не слезеш?”.