Вече все по-често започвам да чувам за истории на хора, които зарязали живота, който са имали, за да го заменят с нещо коренно различно - а именно с този на село.

Да, оставяш високоплатената работа, обувките с висок ток, куфарчето с документи, очилата за работа с компютър и ги заменяш с мотиката, вилата, градинката, пейката пред къщата и кокошките, които обикалят около теб. Оставяш го, защото си се наситил на всичко останало.

И за какво ти е да живееш в града. Да, за да работиш…но само това ли е най-важното?

Вече израстваме по-бързо в кариерата, може да си на 25 и да управляваш много хора под теб. Да ги ръководиш, да взимаш важни решения и денят ти да започва и свършва с мисълта…какво още трябваше да направя днес.

Целим се към една кариера, която е някакси прекалено лесно постижима и много неудовлетворяваща. Какво правим, когато постигнем всичко, което сме искали и то прекалено рано…как продължаваме?

Да, когато за първи път стъпим в големия град е различно. Виждаш новите улици, магазините, клубове и дискотеките. Интересно и забавно е. Учим в университет, а вечер излизаме на различни места, запознаваме се с нови хора. Започваме работа и леко намаляваме излизанията. Докато накрая не ги ограничим до едно на месец. Стремим се към израстване, стремим се към кариера, докато накрая не осъзнаем, че всичко е временно и на човек не му трябват нито много дрехи, нито къщи, нито коли. Човек има нужда от една малка къщичка, в която да открие спокойствието и да не се уморява.

Именно поради тази причина много хора зарязват целия си трудно или пък лесно постигнат живот. Стягат багажа си и заминават…на село.

Kандидатстват по европроекти, започват да садят био домати или да доят био крави. И откриват смисъл в това. Откриват смисъл в малките неща, за които бяха забравили, докато живееха в големия град.

Бяха забравили да четат книги, просто, защото имаха таблети, но нямаха време. Бяха забравили, че смехът трябва да се случва всеки ден.

Бяха забравили, че имат истински приятели, на които могат да се обадят дори посред нощ и те ще им помогнат.

Бяха забравили, че щастието е в малките неща, а не в големите. И, че животът е прекалено кратък, за да си позволим да бъдем нещастни.

Може би вие не разбирате тези хора.

Може би ви се струва лудост да зарежеш „успеха” в големия град, за да отидеш на нивата.

Може би, смятате тези хора за загубеняци.

Може би не се виждате на селската ливада да се радвате на новата си реколта от бамя.

И може би сте прави.

Но накрая искам да завърша с цитат, който видях вчера във facebook: Отивам си на село, че ми писна от селяни…

Автор Костадин Костов