Някъде в Източните Родопи, над река Арда - високо в планината и дълбоко в гората, имало село. Някога, но не и днес.

В Орешари живеели 130 семейства. Имало красиви каменни къщи, стръмни улички, училище и джамия. Днес, за живота в селото, напомнят една смокиня, няколко черници и овощни дръвчета - част от нечий някогашен двор.

На поляна край селото без живот, откриваме Хасан. Бере липа. Живее в къща на няколко километра от тук. Душата му обаче, живее в Орешари, предава NOVA.

 „Аз съм роден в това село. Баща ми е роден пак в това село. Дядо ми пак в това село е роден. Много добре живяхме. Тогава народът беше, как да ви кажа, един друг да се лъжат - нямаше такова нещо. Честен народ.”, разказва Хасан Юсеин.

Семейството на Хасан отглеждало животни и памук. След казармата обаче, той избрал друг път. Заминал за Добруджа и станал комбайнер. Живеел добре. До 1985 г., когато колегите, казва, започнали да странят от него. Тогава не разбирал защо. За възродителния процес  Хасан не бил чувал. Нито знаел какво се случва в родното му Орешари.

„Обкражиха селото военните. През всичките улици - картечници. През цялото време през улицата стреляха. Плашиха народа да не бяга. Целта е, че на другия ден ще започва смяната на имената.”, споделя Хасан.

Смяната на самоличността, новият Асен преглъща. Докато в един слънчев ден през 1988 г., не му нареждат да слезе от комбайна, защото трябва да замине. Година по-късно, Асен, изоставя живота на Хасан и напуска родината си. Със съпругата, двете им деца и малкото лични вещи, които старият им автомобил успява да побере.

В летните месеци на 1989-та, 360 хиляди българи от турски произход напускат страната. Комунискитечският режим в България нарича насилственото изселване „туристическо пътуване”. За останалата в историята с името „Голямата екскурзия”,  чакат да заминат още 400 хиляди души. В края на август, неподготвена за такъв брой бежанци, Турция е изправена пред хуманитарна криза. Границата е затворена. 130-те семейства от село Орешари обаче, са сред първата вълна. Така, през 1989-та, селото опустява.

Байрям е на 22. От Хасково. През лятото на 1989-та, семейството му разполага с няколко часа, за да събере багажа си. Когато се завръща, след падането на режима, намира къщата си разрушена.

„Комунистическият строй определя какъв трябва да бъде човекът. Какъв по идеология, какъв по идеали, какъв по идентичност. Всички трябва да са еднакви и по някакъв начин идентични. Различието не бива приемано. Това, за мен, е по някакъв начин обяснение защо се случват тези процеси”, казва Байрям Байрямали.

Когато попада в Орешари за пръв път, той решава да го превърне в музей на открито, където да разказва истински истории. В продължение на 3 години, студентът по документална фотография изследва архивите, говори с историци и събира разкази на хора от региона.

„Когато още бях на 5 годинки и питах моите родители защо всъщност те имат две имена. Аз имах огромна нужда по някакъв начин да разбера всъщност какво е станало. Даже аз да не знам за тези неща, процесите, които са станали по онова време, определят моята идентичност и как аз живея в България в момента”, допълва Байрям.

30 години след Голяма екскурзия, в Орешари е ред на „голямото завръщане”. Прага на селото обаче, не прекрачват изселелите се, а 150 ученици пристигнали тук от цялата страта.

„Подходът към разказване на историята за комунизма на млади хора, трябва да бъде различен. Когато говориш по такива теми, топографията е много важна. Както правим лятно училище в Белене, така решихме да дойдем за Възродителния процес в Южна България, по местата, които са напълно обезлюдени по време на така наречената Голяма екскурзия, посочи директорът на фондация "Софийска платформа" Луиза Славкова.

По покана на фондацията в селото пристигат и историци, за да разкажат на децата това, което в учебниците им все още липсва. Но първо, е ред на Байрям с личните истории, които е събрал и пресъздал.

Къщата със шалварите, Байрям посвещава на всички като баба му, които е трябвало да ги свалят и скрият. Традиционното облекно било късано от милиционерите по улиците, рзказва Байрям, понякога имало и арести. Забранени били и традиционните празници, разговорите на турски език и практикуването на исляма.

Одялото в съседната къща пък, разказва кървавата история на роднини на Байрям. Семейство изсленици принудено да замине в Турция без сина си. Отивал войник. Завили го в родопско одеало и отпътували с него в багажника, за да го скрият. Когато го отворили багажника, момчето било мъртво. Издъхнало от задушаване.

Красимира и Мирела са ученички в 10 клас. От Свиленград. За Възродителния процес, казват, че в училище не са учили нищо.

„Това беше много полезно този урок за нас, защото тук нагледно виждаме къщите, как са живели”, каза Мирела.

„Научаваш много нови неща, които никога не си бил запознат с това”, добавя Красимира.

„Какво учат за възродителния процес в училище днес? Те дори не са и три реда, защото са трите реда на един половин параграф! Това са, няма да преувелича ако кажа, 15 думи. Няма друго в учебника по история. Темата за комунизма в България ужасно се политизира, както и темата за Възродителния процес. Така че, просто не е удобна тема. Като не си познаваш историята, обикновено не знаеш и откъде идваш и продукт на какво е твоето общество. Голяма част от нагласите в момента. На една пасивност, на свръхвисоки очаквания към това какво държавата трябва да прави за теб, на лоши отношение към различните, е наслагване, според мен, от нагласите по времето на комунизма.”, споделя Луиза.

Наричани в Турция „гьочмен”, тоест „изселници”, българските турци били ничии тук, но ничии и там. След края на режима, една трета от тях се завърщат обратно. Хасан стъпва на българска земя отново 23 години по-късно.