Преди време един познат, от онези, тръгнали да сбъдват американската мечта беше казал, че носталгията е само за слабите хора. И как само си вярваше. Никога няма да забравя думите му. Адски лично ме засегнаха и разчовъркаха егото ми. Сигурно щях да остана равнодушна, ако самата аз не знаех що е носталгия и не я бях изпитала по един или друг начин.

Обичам да пътувам. Мечтая да обиколя света, защото съм любопитна към него. Страхувам се, че един живот няма да ми стигне да посетя всички местенца, които очите ми бленуват да видят. Един живот няма да ми стигне да прочета всички стойностни и ценни книги, да изгледам всички красиви и необикновени филми, да се налюбувам на всички приказни картини и фотографии, да посрещна всички залези (а те до един са уникални и незабравими).

Давам си сметка, че просто един живот няма да ми стигне за това, което искам да направя, но каквото зависи от мен във всяка свободна минутка, ден или седмица се стремя да наваксвам и да трупам безценни моменти и спомени. Особено, когато пътувам. А аз съм от късметлиите, смея да твърдя, които са имали шанса да стъпят на чужда земя и то не, за да изкарват прехраната си. По-скоро съм видяла хубавата част на света, като турист – почивки, екскурзии, круизи. Все емоции, които вечно ще тлеят в мен при спомена за тези пътувания и места, на които съм била.

Професията на моя брат беше свързана изцяло и единствено с пътувания по целия свят. Може да се каже, че за кратък период от време той беше обиколил и стъпил на почти всички континенти, беше се любувал на какви ли не райски места. Места, които за повечето хора (в това число и за мен) бяха една недостижима мечта. И всеки път му се чудех защо при всяко негово завръщане на родна земя с огромно благоговение и сълзи в очите казваше, че светът оттатък е красив, но по-хубаво местенце от България няма никъде и след известна пауза добавяше, че всеки камък си тежи на мястото. Донякъде го разбирах, тъй като все пак той пътуваше в чужбина, защото професията му го изискваше, а не за удоволствие и беше нормално да се чувства по този начин. Но от друга страна оставаше една лека почуда в мен, която може би идваше от неопитността ми по отношение на излизането ми навън.

Няма да забравя първото ми пътуване извън граница. Преди това само мечтаех за тези непознати, екзотични и носещи непознат вкус кътчета. Страшно много се вълнувах, когато започна подготовката за тръгването ми.

И докато не бях далече от страната си, може би никога нямаше да осъзная нещата, които знам и разбирам в този момент. Осъзнах (макар и от позицията на любознателен турист)  какво точно казваше брат ми всеки път, като се завръщаше в България. Осъзнах нещо, за което до преди това не съм била съвсем сигурна. Осъзнах нещо, което може би мнозина българи, тръгнали да търсят щастието си извън пределите на страната ни, са разбрали за себе си едва, след като са я напуснали. Осъзнах своята любов към България. Не като държава, не. Осъзнах своята любов към страната си като моя родина. Любовта към българската реч,  към природата, към хората, към българската храна, към „всичко българско и родно”. До него момент просто съм знаела, че я обичам. А след това вече категорично вярвах, че тя е моят дом и че точно към нея винаги ще ме тегли сърцето. Почувствах идентичността си.

Тогава така се случи, че посетих много приказни и райски места, сбъдвах една от най-големите си мечти, бях неумоверно щастлива, че виждам толкова великолепни забележителности и присъствам на места с вековна история. И през всичкото това време жадувах за едно. Жадувах за България. Нямах търпение да се върна, да стъпя на родна земя, да чуя българска реч отново, да вдишам от този въздух, който знаете, само тук си го имаме. Като слязох от самолета, имах една щастлива и леко глуповата усмивка на лицето и очи, плувнали в сълзи. Сълзи на радост! Отново си бях у дома! Сърцето ми се пълнеше със смисъл и любов, с нетърпение за живот, с огромен ентусиазъм, че аз съм точно на мястото, на което трябва да бъда. На мястото, където принадлежа. На моята България.

Споделих тези свои вълнения на приятелката, която ме посрещна на летището.Тя ми се изсмя и каза, че съм луда. Попита ме какво точно ме е зарадвало – неосветените ни улици и магистрали или цялата простащина на българите, която ни заобикаля? Не чувах думите й. Тогава просто се любувах на момента на завръщането си.

Не, приятелю, носталгия изпитват хората, които обичат. Хората, които имат принадлежност и изпитват любов към родината си. Те носят своята идентичност като една невидима значка и точно това е тяхната сила, а не слабост. Няма по-смислена и по-изпълваща радост от тази да чувстваш, че принадлежиш към рода си. Защото в този момент може да си най-прекрасното място на света и очите ти да се любуват на най-красивите гледки, но сърцето е това, което винаги ще те завръща към дома.

Към България.

Автор: Гергана Станева